Кен Фолет - Опасно богатство

Докато Едуард продължаваше да хвърля обувки и дрехи във водата, Хю Пиластър се измъкна от вира. Мики очакваше момчето да побегне. Вместо това то неочаквано се втурна право към Едуард. Преди Едуард да успее да се обърне, Хю силно го бутна. Макар че Едуард бе много по-едър, изненадващият сблъсък го извади от равновесие. Той залитна към ръба на издатината, прекатури се през него и цамбурна във водата със страхотен плясък.

Това се случи за секунди, след което Хю грабна част от дрехите и започна пъргаво като маймуна да се катери по стръмната стена на кариерата. Питър и Тонио се разпищяха и избухнаха в подигравателен кикот.

Мики подгони Хю, но скоро се отказа, защото нямаше начин да хване по-малкото и пъргаво момче. Обърна се, за да провери дали с Едуард всичко е наред. Оказа се, че не е имало нужда да се притеснява. Едуард бе изплувал на повърхността. Докопа се до Питър Мидълтън и започна да натиска главата му под водата, отново и отново. Наказваше го заради присмеха отпреди малко.

Тонио плуваше към ръба на вира, стиснал наръч прогизнали дрехи. Когато го достигна, се обърна назад:

— Остави го на мира, тъпак такъв! — кресна той на Едуард.

Тонио винаги бе проявявал безразсъдство; Мики се зачуди какво ще направи сега. Тонио продължи да се придвижва покрай стената, после се обърна с камък в ръка. Мики извика на Едуард да се пази, обаче закъсня. Тонио хвърли камъка с учудваща точност и улучи главата на Едуард, от чието чело бликна струя яркочервена кръв.

Едуард изкрещя силно от болка, заряза Питър и се впусна през вира подир Тонио.

Хю тичаше гол през гората към училището, здраво стиснал онази част от дрехите си, която бе успял да спаси. Стараеше се да не обръща внимание на болката от допира на босите си стъпала в неравната почва. Стигна до мястото, където пътеката пресичаше втора, сви рязко в ляво, продължи да бяга още малко, след което се гмурна в храстите и се спотаи.

Чакаше, като се опитваше да успокои накъсаното си дишане и се вслушваше внимателно. Братовчед му Едуард и най-близкият му приятел, Мики Миранда, бяха най-бруталните зверове в цялото училище: мързеливци, които не спортуваха и само тормозеха другите. Човек можеше единствено да се пази от тях и да се дръпне от пътя им, ако ги видеше. Той обаче бе сигурен, че сега Едуард ще го погне. И без това винаги го бе мразил.

Бащите им също се бяха карали. Бащата на Хю, Тоби, бе отделил личния си капитал от семейния бизнес и бе започнал собствена търговия: продаваше бои за текстилната индустрия. Дори тринайсетгодишният Хю знаеше, че най-голямото престъпление за семейство Пиластър бе да изтеглиш парите си от семейната банка. Джоузеф, бащата на Едуард, така и никога не прости на брат си Тоби.

Хю се зачуди какво се е случило с приятелите му. Преди да дойдат Мики и Едуард, във вира плуваха четири момчета: Тонио, Питър и Хю се плискаха в единия край, а в другия плуваше сам по-големият Албърт Камъл.

По принцип Тонио бе смел до безразсъдство, но Мики Миранда го ужасяваше. И двамата идваха от едно и също място, държавата Кордоба в Южна Америка, и Тонио твърдеше, че семейството на Мики е могъщо и жестоко. Хю не разбираше какво означава това в действителност, но резултатът бе смайващ: макар Тонио да се държеше доста нагло с останалите по-големи ученици, с Мики бе винаги учтив, дори раболепен.

Питър със сигурност бе изплашен до смърт, по принцип той се страхуваше и от собствената си сянка. Хю се надяваше да се е измъкнал от двамата грубияни.

Албърт Камъл, по прякор Гърбушкото, не бе дошъл с Хю и приятелите му и дрехите му бяха оставени на друго място, така че вероятно се бе измъкнал.

Самият Хю също бе успял да избяга, но това не значеше, че е избегнал проблема. Загубил бе бельото си, чорапите и обувките. Налагаше се да се прокрадне в училището само по подгизналите си риза и панталони и да се моли да не го забележи някой учител или момче от горните класове. При тази мисъл простена високо. „Защо винаги ми се случват такива неща?“, помисли си нещастно.

Откакто бе постъпил в „Уиндфийлд“ преди осемнайсет месеца, непрекъснато му се случваха неприятности. Нямаше проблеми със самото учене: залягаше здраво над книгите и на всеки тест бе първи в класа си. Глупавите и дребнави правила обаче извънмерно го дразнеха. Трябваше да си ляга всяка вечер в десет без петнайсет, но той винаги си намираше някаква причина да остане буден до десет и петнайсет. Всички забранени места го привличаха неудържимо; умираше от желание да изследва цветната градина на свещеника и овощната на директора, мазето, в което държаха въглищата и избата за бира. Тичаше на местата, където би трябвало да ходи, четеше тогава, когато би трябвало да спи, и приказваше по време на общите молитви. И в крайна сметка винаги се озоваваше в тази ситуация — гузен и уплашен, замислен над мрачния въпрос: защо винаги си докарвам такива нещастия?