Кен Фолет - Опасно богатство

Мейзи и Дани се бяха научили да крадат. В пазарни дни отиваха до центъра на града и отмъкваха картофи и ябълки от сергиите на площада. Търговците следяха зорко стоката си, но все пак от време на време се разсейваха — било с разправия заради рестото, кучешки бой или питие — а междувременно децата грабваха, каквото успееха да докопат. Когато имаха късмет, срещаха някое богато хлапе на своята възраст. Набележеха ли някое, го причакваха и го ограбваха. Такива деца често носеха портокал или кесия сладкиши в джоба си, както и няколко пенита. Мейзи се страхуваше да не ги хванат, защото знаеше колко би се срамувала мама; само че беше и гладна.

Вдигна поглед и забеляза някакви мъже, които вървяха заедно в плътна група. Зачуди се кои са. Все още бе твърде рано да се прибират работниците от доковете. Те гневно говореха на висок глас и размахваха ръце, свити в юмруци. Когато се приближиха, тя разпозна господин Рос, който живееше на горния етаж и работеше заедно с папа за Пиластър. Защо не бе на работа? Да не би да ги бяха уволнили? Той изглеждаше много ядосан и може би именно това бе отговорът. Лицето му бе цялото почервеняло, той кълнеше и разправяше нещо за гадни тъпаци, скапани мръсници и лъжливи копелета. Когато групичката се изравни с къщата, господин Рос рязко се отдели от останалите и с тежки стъпки влезе вътре, а Мейзи и Дани трябваше да се отдръпнат пъргаво от пътя му, за да не ги сгази с подкованите си обувки.

Когато Мейзи отново вдигна очи, видя папа. Слаб мъж с черна брада и меки кафяви очи, той вървеше след другите на известно разстояние. Главата му бе сведена и изглеждаше така обезсърчен и нещастен, че на Мейзи й се прииска да заплаче.

— Папа, какво е станало? — попита го. — Защо се прибираш толкова рано?

— Влезте вътре — каза той с толкова тих глас, че Мейзи едва го чу.

Двете деца го последваха в задната част на къщата. Той коленичи до дюшека и целуна устните на мама. Тя се събуди и му се усмихна. Папа обаче не й се усмихна в отговор.

— С компанията е свършено — каза той на идиш. — Тоби Пиластър се разори.

Мейзи не бе съвсем сигурна какво значи това, обаче от тона на папа изглежда ставаше дума за истинско нещастие. Стрелна с поглед Дани, който сви рамене. И той не разбираше.

— Но защо? — попита го мама.

— Имаше финансов срив — отвърна папа. — Вчера една голяма банка в Лондон фалира.

Мама се намръщи в опит да се съсредоточи:

— Ама тук не е Лондон — каза. — Какво общо има Лондон с нас?

— Не знам подробностите.

— Така че ти вече нямаш работа?

— Нямам работа, нито заплата.

— Но нали днес са ви платили?

Папа сведе глава.

— Не, не ни платиха.

Мейзи отново погледна Дани. Това го разбираха и двамата. Ако нямаше пари, нямаше да има храна за никой от тях. Дани изглеждаше уплашен. На Мейзи й се искаше да заплаче.

— Трябва да ти платят — прошепна мама. — Работил си цяла седмица, трябва да ти платят!

— Нямат пари — каза папа. — Това означава „разорен“. Значи, че дължиш пари на хората и не можеш да им платиш.

— Но нали господин Пиластър е добър човек, ти самият винаги си го казвал!

— Тоби Пиластър е мъртъв. Обесил се е миналата нощ, в кабинета си в Лондон. Имал син на възрастта на Дани.

— А ние как ще изхраним децата си?

— Не зная — отвърна папа и за ужас на Мейзи започна да плаче. — Съжалявам, Сара! — промълви, а сълзите се стичаха и мокреха брадата му. — Доведох ви в това ужасно място, където няма евреи и няма кой да ни помогне. Не мога да платя на доктора, не мога да купя лекарства, не мога да нахраня децата ни. Провалих се и те предадох. Съжалявам, съжалявам! — Наведе се напред и зарови мокрото си лице в гърдите на мама. Тя погали косата му с трепереща ръка.

Мейзи се ужаси. Папа никога не плачеше. Това като че означаваше края на всяка надежда. Може би сега всички щяха да умрат.

Дани се изправи, погледна Мейзи и кимна рязко към вратата. Тя също стана и двамата на пръсти излязоха от стаята. Мейзи седна на стъпалата отпред и започна да плаче.

— Какво ще правим? — изхлипа тя.

— Ще трябва да избягаме — отвърна Дани.

След думите на Дани в гърдите й се загнезди ледена топка.

— Не можем — каза.

— Трябва. Няма ядене. Ако останем, ще умрем.

Мейзи не се интересуваше дали ще умре, но се сети за нещо друго: мама със сигурност щеше да гладува, само и само да нахрани децата си. Ако останеха, тя щеше да умре. Трябваше да избягат, за да я спасят.

— Прав си — обърна се към Дани. — Ако се махнем, може би папа ще успее да намери достатъчно храна за мама. Трябва да се махнем, заради нея.