Кен Фолет - Опасно богатство

Сега, когато чу думите, които излязоха от собствената й уста, остана поразена от онова, което се случваше със семейството й. Днес бе по-ужасно от деня, когато напуснаха Вискис, оставиха къщите в селото да догарят зад гърбовете им и се качиха на ледения влак — всичките им принадлежности бяха събрани в две брезентови торби — защото тогава знаеше, че папа винаги ще се грижи за нея, независимо от всичко, което би могло да се случи. Сега обаче трябваше сама да се погрижи за себе си.

— Къде ще отидем? — прошепна му.

— Аз заминавам за Америка.

— Америка! Как?

— В пристанището има един кораб, който тръгва за Бостън със сутрешния прилив. Нощес ще отида с плуване до него, ще се покатеря по някое въже и ще се скрия в лодка на палубата.

— Ще се качиш незабелязано? — попита го тя със страх и възхищение в гласа.

— Точно така.

Докато гледаше брат си, за първи път забеляза, че над горната му устна са се появили наченки на мустак. Превръщаше се в мъж. Някой ден щеше да има голяма черна брада, също като папа.

— Колко време се пътува до Америка? — запита Мейзи.

Той се поколеба, после я изгледа глуповато и отвърна:

— Не знам.

Тя осъзна, че не е включена в плановете му. Почувства се нещастна и уплашена.

— Значи няма да заминем заедно — произнесе тъжно.

Той я погледна виновно, но не оспори думите й.

— Ще ти кажа какво да направиш — предложи вместо това. — Отиди в Нюкасъл. Пеша можеш да стигнеш до там за около четири дни. Това е голям град, по-голям е от Гданск — в него никой няма да те забележи. Отрежи си косата, открадни чифт панталони и се престори на момче. Отиди в някоя голяма конюшня и помагай с конете — винаги си се справяла добре с конете. Ако там те харесат, ще получаваш бакшиши, а след известно време може и истинска работа да ти дадат.

Мейзи не можеше да си представи да остане напълно сама.

— По-добре да дойда с теб — каза му.

— Не можеш. И без това ще е достатъчно трудно да се крия на кораба, да крада храна и така нататък. Няма как да се грижа и за теб.

— Няма да ти се налага. Ще бъда тиха като мишка!

— Ще се тревожа за теб.

— А няма да се тревожиш, ако ме оставиш тук съвсем сама?

— Трябва да се погрижим за себе си! — скастри я ядосано той.

Тя осъзна, че е решението му е твърдо. Никога не бе успявала да го разубеди, след като е решил нещо. Със свито от страх сърце го запита:

— Кога да тръгнем? Сутринта ли?

Дани поклати глава.

— Сега. Трябва да се кача на кораба веднага, щом се стъмни.

— Сериозно ли говориш?

— Да.

И сякаш, за да й го докаже, се изправи.

Тя също стана.

— Ще вземем ли нещо?

— Какво?

Мейзи сви рамене. Тя нямаше резервни дрехи, нито лични вещи, всъщност не притежаваше нищо. Не можеха да вземат нито храна, нито пари, защото такива нямаше.

— Искам да целуна мама за сбогом — промълви.

— Недей! — рязко отсече Дани. — Ако го направиш, ще останеш.

Вярно беше. Ако сега видеше мама, щеше да се пречупи и да й разкаже всичко. Преглътна с усилие.

— Добре — каза, като се бореше със сълзите. — Готова съм.

И двамата тръгнаха заедно, рамо до рамо.

Когато стигнаха края на улицата, на Мейзи й се прииска да спре и да погледне къщата за последно. Боеше се обаче, че направи ли го, ще се разколебае; затова продължи да върви и повече не погледна назад.

От „Таймс“:

„Вчера в «Стейшън хотел», Уиндфийлд, заместник-следователят на Аштън, господин Х. С. Уасбъро, проведе следствие относно тялото на Питър Джеймс Сейнт Джон Мидълтън, тринайсетгодишен, ученик. Момчето плувало във водоем в изоставена каменоломна в близост до училище «Уиндфийлд», когато две по-големи забелязали, че е изпаднал в затруднено положение, както бе съобщено на съда. Едно от по-възрастните момчета, Мигел Миранда, поданик на Кордоба, свидетелства, че спътникът му, Едуард Пиластър, шестнайсетгодишен, съблякъл горните си дрехи и се гмурнал в опит да спаси по-малкото момче, но безуспешно. Директорът на училище «Уиндфийлд», доктор Хърбърт Полсън, даде показания в смисъл, че каменоломната е била забранена за ученици, но той самият е бил наясно, че забраната невинаги се спазва. Журито излезе с решение, че смъртта е резултат на нещастен случай и е възникнала вследствие на удавяне. След това заместник-следователят насочи вниманието към смелостта на Едуард Пиластър, който се опитал да спаси живота на приятеля си и заяви, че характерът на английските ученици, формиран от институции като «Уиндфийлд» е нещо, с което можем с право да се гордеем.“