Кен Фолет - Опасно богатство

Огъста се ужаси:

— Можело е да изпадне в безсъзнание и да се удави!

— Да, но не стана така. Той се впусна да преследва Тонио, а аз ги наблюдавах; никой не гледаше към Питър Мидълтън. Най-накрая Тонио се изплъзна от Едуард. Едва тогава забелязахме, че Питър е стихнал. В действителност не знаем какво точно е станало с него: може би се е изтощил, докато Едуард му натискаше главата, и не е имал достатъчно сили и въздух, за да се измъкне от вира. Така или иначе, носеше се по повърхността с лицето надолу. Веднага го извадихме от водата, обаче вече беше мъртъв.

Не може да се каже, че Едуард има вина, реши Огъста. Момчетата винаги се държаха грубо едно с друго. Независимо от това, тя бе изключително благодарна, че тази история не бе излязла наяве по време на следствието. Мики бе покрил Едуард, слава богу.

— Ами другите момчета? — попита. — Те сигурно знаят какво е станало.

— Голям късмет е, че Хю напусна училище същия ден.

— Ами второто… Тони ли го нарече?

— Антонио Силва. Тонио за по-кратко. Не се безпокойте за него. Той идва от моята страна. Ще направи, каквото му кажа.

— Откъде си сигурен?

— Знае, че ако ми създаде неприятности, семейството му в родината ще пострада.

В гласа на момчето се долавяше ледена нотка, от която Огъста я побиха тръпки.

— Да ви донеса ли шала? — загрижено предложи Мики.

Огъста поклати глава.

— Никой друг ли не видя какво стана? Други момчета имаше ли?

Мики се намръщи.

— Когато пристигнахме на мястото, във вира плуваше още едно момче.

— Кое?

Той поклати глава.

— Не успях да видя лицето му, а и не знаех, че ще бъде от значение.

— То видя ли какво се случи?

— Нямам представа. Не съм сигурен точно кога си е тръгнало.

— Но вече го е нямало, когато сте измъкнали тялото от водата?

— Точно така.

— Ще ми се да знаехме кое е било това момче — напрегнато каза Огъста.

— Възможно е дори да не е ученик в „Уиндфийлд“ — отбеляза Мики. — Може да е от града. Както и да е. Независимо от причината, той не се яви като свидетел, така че, предполагам, не представлява опасност за нас.

Не представлява опасност за нас. На Огъста й направи впечатление как това момче я замесва — заедно със себе си — в нещо непочтено, а може би дори незаконно. Тази ситуация никак не й харесваше. Озовала се бе в нея, без дори да усети, и сега се намираше в капан. Изгледа го твърдо и отсече:

— Какво искаш?

За първи път успя да го хване неподготвен. Той я погледна объркано:

— Какво имате предвид?

— Прикрил си истината, за да помогнеш на сина ми. Днес лъжесвидетелства под клетва. — Забеляза, че го е извадила от равновесие. Това й достави удоволствие: отново контролираше разговора. — Не вярвам, че си поел този риск само от добро сърце. Смятам, че искаш нещо в замяна. Защо просто не ми кажеш какво е?

Видя, че погледът му се насочва към деколтето й и за миг се замисли, че ще й отправи някакво неприлично предложение. А после той каза:

— Искам да прекарам лятото с вас.

Не бе очаквала подобно нещо.

— Защо?

— Пътуването до дома ми отнема шест седмици. Налага се да остана в училището през ваканцията. Тази идея е ужасна — тук е скучно и самотно. Искам да ме поканите да прекарам лятото с Едуард.

Изведнъж отново се превърна в ученик. Тя бе предположила, че ще иска пари или може би работа в банка „Пиластър“. Това обаче бе такава незначителна, почти детинска молба. Но за него явно съвсем не бе маловажна. „В крайна сметка“, помисли си тя, „той е само на шестнайсет“.

— Заповядай да прекараш лятото с нас, добре си дошъл — каза му.

Мисълта не й бе неприятна. В някои отношения той бе наистина плашещ млад мъж, но обноските му бяха безупречни и изглеждаше извънредно добре: гостуването му нямаше да създаде проблеми. Освен това можеше да окаже положително влияние върху Едуард. Единственото нещо, което би могло да се сметне за недостатък на Теди, бе липсата му на цел. Мики бе пълна негова противоположност. Може би щеше да предаде част от решителността и целенасочеността си на нейния Теди.

Мики се усмихна и разкри белите си зъби:

— Благодаря ви! — И наистина изглеждаше искрено въодушевен.

Тя изпита внезапно желание да остане насаме и да обмисли чутото.

— Можеш да тръгваш — каза му. — И сама ще намеря пътя до дома на директора.

Той стана от пейката.

— Много съм ви благодарен! — подаде й ръка.

Тя я пое.

— Не, аз съм ти благодарна за това, че си предпазил Теди.

Той се наведе, сякаш се канеше да целуне ръката й, след което — за нейно най-голямо изумление — я целуна по устата. Всичко стана толкова бързо, че тя нямаше време да се извърне. Зачуди се как да изрази протеста си, докато той се изправяше, но не успя да намери подходящи думи. Само след миг Мики вече бе изчезнал.