Кен Фолет - Опасно богатство

Мики Миранда бе очарован от майката на Едуард. Огъста Пиластър бе висока жена на трийсет и няколко години с изваяно тяло. Тя имаше черна коса, черни вежди и надменно лице с високи скули, прав остър нос и силна брадичка. Не беше точно красавица и определено не бе хубавка, но по един особен начин това гордо лице бе изключително запленяващо. По време на следствието бе облечена с черно палто и носеше черна шапка, които я правеха още по-впечатляваща. Но онова, което наистина омагьоса Мики, бе непогрешимото усещане, че строгото официално облекло обвива разкошно, сладострастно тяло, а високомерното и властно поведение прикрива страстна натура. Мики не можеше да откъсне очите си от госпожа Пиластър.

До нея бе седнал съпругът й Джоузеф, бащата на Едуард — грозен мъж с кисела физиономия, приблизително на четирийсет години. Той имаше същия грамаден нос като на Едуард и същата светла кожа, но русата му коса бе силно оредяла, а бузите му бяха почти напълно скрити от дългите рошави бакенбарди, чиято цел сякаш бе да компенсират плешивостта му. Мики се зачуди какво е накарало подобна великолепна жена да се омъжи за него. Впрочем, той бе много богат — може би това бе причината.

В момента пътуваха обратно към училището. В наетата от „Стейшън хотел“ карета седяха господин и госпожа Пиластър, Едуард и Мики, както и директорът, доктор Полсън. Мики се развесели, когато забеляза, че директорът също се е прехласнал по Огъста Пиластър. Дъртият Пол я бе обсипал с въпроси — дали следствието не я е уморило, дали се чувства удобно в каретата; после нареди на кочияша да кара по-бавно и веднага след края на пътуването изскочи забързано, за да си осигури тръпката да придържа ръката й, докато дамата слиза по стълбицата. Грубото му като на булдог лице никога не бе изглеждало така оживено.

Следствието бе протекло добре. Мики излезе с най-откритото си и честно изражение и разказа историята, която двамата с Едуард бяха измислили. Вътрешно обаче бе уплашен. Британците държаха извънредно много на истината и той можеше сериозно да загази, ако го хванеха. Но съдебните заседатели бяха така погълнати от разказа за героизма на ученика, че не се и сетиха да го поставят под съмнение. Едуард бе нервен и заекваше, докато даваше показанията си, но следователят го извини с предположението, че е прекалено разстроен от неуспеха си да спаси Питър, и настояваше да не се самообвинява.

Нито едно от другите момчета не бе извикано за следствието. Заради смъртта на баща си Хю бе отведен от училището в деня, когато се бе удавил Питър. Никой не бе поискал от Тонио да даде показания, защото никой не знаеше, че е станал свидетел на смъртта: Мики го бе уплашил и го бе принудил да си мълчи. Другият свидетел, неизвестното момче, което бе плувало в далечния край на водоема, не се бе появило да разкаже за видяното.

Родителите на Питър Мидълтън бяха твърде покрусени и не присъстваха. Изпратили бяха адвоката си, възрастен мъж със сънлив поглед, чиято единствена цел бе цялата история да приключи възможно най-бързо и с възможно най-малко шум. По-големият брат на Питър, Дейвид, бе дошъл; той се разтревожи и превъзбуди, след като адвокатът отказа да зададе на Мики или на Едуард каквито и да било въпроси. За облекчение на Мики обаче, възрастният човек само махна с ръка и отхвърли изразения му шепнешком протест. Мики изпитваше истинска благодарност заради леността му. Той самият бе готов за кръстосан разпит, но Едуард може би щеше да се пречупи.

В прашния салон в дома на директора, госпожа Пиластър прегърна Едуард и целуна раната на челото му, където го бе улучил хвърленият от Тонио камък.

— Бедното ми, скъпо дете! — промълви тя.

Мики и Едуард не бяха споменали за камъка пред никого, защото иначе щеше да им се наложи да обясняват защо го е метнал Тонио. Вместо това казаха, че Едуард си е ударил главата, докато се е гмуркал да спаси Питър.

Докато пиеха чай, Мики стана свидетел на една непозната страна на Едуард. Майка му, която бе седнала на кушетката до него, непрекъснато го докосваше и го наричаше „Теди“. Вместо да се чувства засрамен, както би се случило с повечето момчета, той явно се наслаждаваше на това и не спираше да й се усмихва чаровно. Мики никога не го бе виждал такъв. „Тя е луда по него“, помисли си Мики, „и на него му харесва“.

След няколко минути банални приказки, госпожа Пиластър рязко се изправи и стресна мъжете, които също станаха.

— Сигурна съм, че ви се пуши, доктор Полсън — заяви. Не дочака отговора му, а направо продължи: — Господин Пиластър ще се разходи из градината с вас. Теди, скъпи, върви с баща си. Искам да прекарам няколко минути на спокойствие в параклиса. Може би Мики ще ми покаже как да стигна до него?