Кен Фолет - Опасно богатство

— Не виждам причина да не го правя — заяви Мики. — Тебе твърде много те е страх.

— Не ме е страх — неубедително каза Едуард, — трябва да си свърша упражнението по латински.

— Ами добре, упражнявай се, а аз междувременно ще отида да плувам с Пилкингтън.

Едуард продължи да упорства още малко, после се предаде:

— Добре де. Ще дойда — с неохота произнесе той.

Мики открехна вратата. От останалата част от сградата се чуваше ниско буботене, но в коридора не се забелязваха учители. Той се втурна в съседната стая. Едуард го последва.

— Здравейте, юдеи! — поздрави Мики.

Две от момчетата играеха карти на масата. Те вдигнаха очи към него, после продължиха играта, без да казват нищо. Третото, Дебелака Грийнборн, ядеше торта. Майка му непрекъснато му изпращаше храна.

— Здрасти и на двама ви — дружелюбно им отвърна той. — Искате ли торта?

— За бога, Грийнборн, плюскаш като прасе — бе коментарът на Мики.

Дебелака сви рамене и продължи да се тъпче. Често му се подиграваха, защото бе хем пълен, хем евреин. Той обаче не обръщаше внимание на обидните имена, с които го наричаха. За баща му се говореше, че е най-богатият човек на света; може би заради това оставаше глух за подигравките, помисли си Мики.

Мики отиде до прозореца, отвори го и се огледа. Дворът на конюшнята бе напълно пуст.

Дебелака запита:

— Какво ще правите?

— Отиваме да поплуваме — отвърна Мики.

— Ще ви накажат.

Едуард се съгласи с жален тон:

— Знам.

Мики седна на широкия външен перваз, претърколи се по корем и започна да пълзи заднишком. След миг тупна върху наклонения покрив на пералното помещение, който се намираше само на десетина сантиметра по-долу. Стори му се, че е чул счупването на керемида, но покривът издържа тежестта му. Вдигна поглед и забеляза Едуард, който разтревожено се бе надвесил през прозореца.

— Хайде! — повика го Мики.

Плъзна се надолу по покрива и използва един удобно разположен улук, за да се спусне на земята. Минутка по-късно Едуард се приземи до него.

Мики надникна иззад ъгъла на пералнята. Наоколо не се виждаше жива душа. Без да се колебае повече, той хукна през двора на конюшнята и навлезе сред дърветата. Спря да тича, едва когато прецени, че вече не могат да го видят от сградата на училището. Едуард го настигна.

— Успяхме! — възкликна Мики. — Никой не ни забеляза.

— Вероятно ще ни спипат на връщане — мрачно предрече Едуард.

Мики му се усмихна. Едуард имаше външен вид типичен за англичанин: светла права коса, сини очи и нос като нож с широко острие. Той бе едро момче с широки рамене, силно, но с некоординирани движения. Липсваше му усет за стил и дрехите му винаги бяха съчетани неподходящо. Двамата с Мики бяха на една и съща възраст — шестнайсет години — но в почти всичко останало силно се различаваха: Мики имаше чуплива тъмна коса и тъмни очи, освен това много държеше на външния си вид и на това всяка част от облеклото му да си е на мястото и да е чиста.

— Имай ми доверие, Пиластър — заяви Мики. — Не ти ли казах, че винаги ще се грижа за теб?

Едуард се усмихна широко, вече по-спокоен:

— Добре, да вървим.

Придвижваха се през гората по една едва забележима пътека. Под короните на буковете и брястовете бе малко по-прохладно и Мики се почувства по-добре.

— Какво ще правиш през лятото? — запита той Едуард.

— Обикновено през август отиваме в Шотландия.

— Ловна хижа ли имат там вашите? — Мики бе възприел жаргона на висшата английска класа и знаеше, че „ловна хижа“ е правилният израз — дори в действителност да става дума за замък с петдесет стаи.

— Ами, наемат една — обясни Едуард, — обаче не ходим на лов. Баща ми не се занимава много със спорт, нали разбираш.

Мики чу отбранителната нотка в тона на Едуард и се зачуди какво точно е значението й. Знаеше, че английската аристокрация обича да стреля по птици през август и да ходи на лов за лисици през цялата зима. Знаеше също така, че аристократите не изпращат синовете си в това училище. Бащите на момчетата от „Уиндфийлд“ бяха търговци и инженери, не графове и епископи — а такива хора нямат време за губене в лов и стрелба. Пиластър бяха банкери; с думите „Баща ми не се занимава много със спорт“ Едуард всъщност признаваше, че семейството му не стои на най-високата обществена стълбица.

Мики намираше за забавен факта, че англичаните уважават безделниците повече от хората, които работят. В неговата страна уважение не се оказваше нито на ленивите аристократи, нито на работливите търговци. Народът на Мики уважаваше само силата. Ако човек разполагаше с власт над другите — ако можеше да ги нахрани или да ги остави да умрат от глад, да ги затвори в тъмница или да ги освободи, да ги убие или да им позволи да живеят — нима му бе нужно друго?