Кен Фоллетт - Устоите на Земята

Нищо не става така, както го планираш.

Много хора бяха изненадани от „Устоите на Земята“, включително и аз самият. Известен съм като автор на трилъри. В книжния бизнес, когато постигнеш известен успех благоразумието диктува да пишеш в същото русло веднъж в годината до края на живота си. Клоуни не бива да се опитват да играят Хамлет; попзвезди не бива да се опитват да пишат симфонии. Аз също не биваше да рискувам репутацията си, написвайки нещо извън жанра и свръхамбициозно.

Нещо повече: не вярвам в Бог. Не съм от тъй наречените „духовни личности“. Според издателския ми агент най-големият ми проблем като писател е, че не съм „измъчена“ душа. Последното, което някой можеше да очаква от мен, бе история за построяването на катедрала.

Така че „Устоите“ беше неподходяща книга за мен… и замалко щеше да си остане ненаписана. Започнах я, след това я изоставих и не бях се връщал към нея десет години.

Ето как стана.

Като момче цялото ми семейство принадлежеше към пуританска религиозна група, наречена „Братята Плимът“. За нас църквата беше гола стая със столове около една маса в центъра. Стенописи, статуи и всякакви форми на украса бяха забранени. Сектата също така не одобряваше членовете й да посещават други съперничещи църкви. Ето защо отраснах до голяма степен в неведение за европейското богатство на великолепна църковна архитектура.

Започнах да пиша романи на двайсет и няколко годишна възраст, докато работех като репортер за лондонския „Ивнинг Нюз“. Тогава осъзнах, че така и не съм проявявал особен интерес към градския пейзаж наоколо си и не разполагах с речник за описание на сградите, в които героите им преживяваха приключенията си. Така си купих „Увод в европейската архитектура“ на Никълъс Певснър. Тази книга ми даде очите, с които да гледам сградите изобщо и в частност — църквите. Певснър е вложил истинска страст, когато е писал за готически катедрали. „Изобретяването на изострената арка“, пише той, „е било рядко събитие в историята, когато решението на един технически проблем — как да се построи по-висока църква — се е оказало също така изумително красиво“.

Скоро след като прочетох книгата на Певснър, вестникът ме изпрати в източноанглийския град Питърбъроу. Отдавна съм забравил случая, който трябваше да отразя, но ще помня винаги какво направих, след като подготвих статията. Трябваше да чакам около час за влак обратно за Лондон, тъй че си спомних възхищението и страстните описания на Певснър на средновековна архитектура, и отидох да видя катедралата Питърбъроу.

Беше един от онези мигове.

Западната фасада на Питърбъроу има три огромни готически арки, като портали за великани. Вътрешността е по-стара от фасадата, с аркади от обичайни кръгли нормански арки във величествено шествие по страничното крило на храма. Като всички големи църкви, вътре е едновременно тихо и красиво. Но беше и нещо повече. Заради книгата на Певснър вече имах понятие за усилията, вложени в това. Знаех историята за усилията на човечеството да се строят все по-високи и по-красиви храмове. Разбирах мястото на това здание в историята, моята история.

Бях запленен от катедралата Питърбъроу.

Посещението на катедрали се превърна в мое хоби. Веднъж на всеки няколко месеца отивах с колата до някой от старите английски градове, настанявах се в хотел и проучвах църквата. Така видях Кентърбъри, Солсбъри, Уинчестър, Глостър и Линкълн. Всеки от храмовете е уникален и всеки има да разкаже своя интригуваща история. Повечето хора отделят около час-два, за да „отметнат“ една катедрала, но аз обичам да прекарвам по ден-два.

Самите камъни разкриват историята на строителството: прекъсвания и започвания; повреди и преустройвания; разширявания във време на благоденствие; стъклописи, посветени на богати хора, които обикновено са плащали сметката. Друга история е разказана от начина, по който е разположена църквата в града. Линкълн е с фасада към замъка от другата страна на улицата — религиозна и военна власт нос в нос. Уинчестър се издига сред изрядна мрежа от улици, построени от един средновековен епископ, изживявал се като градостроител. Солсбъри се е преместила от укрепен хълм, на чието било все още се виждат останките от старата катедрала — на открита морава в знак, че е настъпил вечният мир.