Кен Фоллетт - Устоите на Земята

Когато песента свърши, шерифът погледна пристава и кимна. Мъжът извика „Дий!“ и плесна вола по задницата. В същото време коларят шибна с камшика. Волът пристъпи напред, изправеният на колата пленник залитна, животното дръпна колата, а нещастникът пропадна и увисна във въздуха. Въжето се изпъна и вратът на осъдения се прекърши с пукот.

Последва писък и всички извърнаха погледи към момичето.

Не беше изпищяла тя, а жената на ножаря, която стоеше до нея. Но причината за писъка все пак бе девойката. Беше се свлякла на колене пред бесилото с изпънати напред ръце — поза за изричане на проклятие. Хората се присвиха назад от страх: знаеше се, че клетвите на онеправданите са особено силни, а всички бяха подозирали, че нещо около това обесване не беше съвсем наред. Хлапетата гледаха с ужас.

Момичето извърна пронизващите си златни очи към тримата чужденци — рицаря, монаха и свещеника. А след това зареди проклятието си. Смразяващите думи закънтяха във въздуха:

— Проклинам ви с болест и скръб, с глад и болка. Домовете ви да погинат в пламъци, децата ви да виснат на бесилките, враговете ви да тържествуват, а вие да остареете в мъка и разкаяние, за да умрете в неволя и горест…

Докато изричаше последните думи, момичето бръкна в торбата, която лежеше до нея на земята и извади живо петле. С един замах отряза главата му с ненадейно появилия се в ръката й нож.

Докато кръвта още бликаше от прерязаната шия, тя хвърли обезглавения петел към свещеника с черната коса. Не го достигна, но кръвта плисна към него, към монаха и рицаря, които стояха от двете му страни. Тримата се отдръпнаха с погнуса, но кървавите пръски попаднаха по лицата и дрехите им.

Момичето се обърна и побягна.

Тълпата й направи път, а после плътно се затвори зад гърба й. За известно време се възцари хаос. Най-после шерифът успя да привлече вниманието на двамата войници и ядосано им извика да я подгонят. Започнаха да си пробиват път през множеството, избутваха грубо мъже, жени и деца по пътя си, но само за едно мигване на окото момичето бе изчезнало и колкото и да му се искаше на шерифа да я залови, знаеше, че няма да я намери.

Извърна се отвратен. Рицарят, монахът и свещеникът не бяха забелязали бягството на девойката. Продължаваха да се взират вторачено към бесилото и той проследи погледа им. Мъртвият крадец висеше на въжето, бледото му младо лице посиняваше, а под леко полюшващия се труп обезглавеното, но още не напълно умряло петле тичаше в раздран кръг по оплискания с кръв сняг.

В една широка долина, в подножието на полегат склон, край бистър ромолящ поток, Том градеше къща.

Стените бяха вече три стъпки високи и се вдигаха бързо. Двамата зидари, които Том бе наел, се трудеха здраво в ясния слънчев ден. Мистриите им правеха скръц, мляс и после туп, туп по зида, а ратаят им се потеше под тежестта на големите каменни блокове. Синът на Том, Алфред, бъркаше хоросана и броеше на глас, докато загребваше пясък от коритото. Имаше и дърводелец, който майстореше пейка. Внимателно оформяше с теслата си дългите брезови дъски.

Алфред беше четиринайсетгодишен и висок почти колкото баща си. Том стърчеше с цяла глава над повечето мъже, а Алфред бе едва с половин педя по-нисък и продължаваше да расте. А и приличаше на него: и двамата имаха светлокафява коса и зеленикави очи, напръскани с кафяво. Хората казваха за тях, че са хубави. Единственото, което ги различаваше, бе къдравата кафява брада на бащата, докато на Алфред му беше набол само тънък русоляв мъх. Косата на момчето също бе такава на цвят някога, припомни си с нежност Том. Искаше му се сега, докато Алфред възмъжава, да показва повече жив интерес към работата. Много имаше да учи, ако щеше да става зидар като баща си. Само че засега синът му си оставаше отегчен и основите на строителния занаят му убягваха.

Щом къщата се довършеше, щеше да е най-разкошният дом на мили околовръст. Долният етаж се оформяше като просторно подземно помещение за склад, с извит свод за таван, тъй че да не прихваща огън. Салонът, където всъщност живееха хората, трябваше да е горе и до него щеше да се стига по външно стълбище. Височината му го правеше труден за нападение и лесен за отбрана. До стената на салона щеше да има комин, който да извежда дима от огъня. Нововъведението беше радикално. Досега Том бе видял само една къща с комин, но беше поразен от добрата идея и бе твърдо решен да я използва. В единия край на къщата, оттатък салона, щеше да има малка спалня. На това държаха графските дъщери в днешно време — бяха твърде нежни, за да спят в общо помещение с мъжете, слугините и ловните псета. Кухнята щеше да е отделна пристройка. Всяка кухня рано или късно се запалваше и нищо не можеше да се направи, освен да се построи настрана от всичко друго, а стопаните да се примирят с поизстиналата храна.