Кен Фоллетт - Устоите на Земята

Извади ножа си за хранене от предния джоб на кожената си престилка, сряза от лука и го изяде със залък хляб. Лукът беше сладък и щипеше в устата му.

— Пак нося дете — наруши мълчанието Агнес.

Той спря да дъвче и я погледна. Обля го вълна на радост. Не знаеше какво да отвърне, затова само й се усмихна глупаво. След малко тя се изчерви и рече:

— Не е чак толкова изненадващо.

Том я прегърна, все още ухилен от радост.

— Добре, добре. Бебе, да ми скубе брадата. А си мислех, че следващото ще е на Алфред.

— Не бързай да се радваш още — предупреди го жена му. — Не е на добро да наричаш детето, преди да се е родило.

Той кимна съгласен. Агнес бе имала няколко помятания и едно мъртвородено, а имаха и още едно момиченце, Матилда, което доживя едва до две години.

— Ще ми се да е момче, обаче — промълви той. — След като Алфред вече порасна толкова. Кога го чакаме?

— След Коледа.

Том запресмята на ум. Грубият строеж на къщата щеше да приключи до първа слана, а после зидарията щеше да се покрие със слама, за да се опази през зимата. Зидарите щяха да прекарат студените месеци в дялане на камъни за прозорците, сводовете, касите на вратите и камината, дърводелецът трябваше да майстори дюшеме, врати и кепенци, а той самият щеше да вдига скелето за работата на горния етаж. После напролет щяха да изградят свода на приземието, пода на салона над него и да сложат покрива. Работата щеше да изхрани семейството до Петдесетница, а бебето щеше да е на половин година дотогава. След това можеха да си тръгнат.

— Добре — каза той доволно. — Това е добре. — Отхапа нов резен лук.

— Много съм стара вече за раждане — продума Агнес. — Това трябва да е последното.

Том се замисли над думите й. Не беше сигурен колко точно е стара, в години, но много жени около нейната възраст раждаха деца. Вярно беше, обаче, че страдаха повече и бебетата не бяха толкова здрави. Права беше, несъмнено. Но как можеше да е сигурна, че няма да зачене отново? После се сети и слънчевото му настроение помръкна.

— Може да си намеря добра работа, в някой град — заговори той, в желанието си да я умилостиви. — Катедрала или палат. Тогава може да си имаме голяма къща с дюшеме и със слугиня, която да ти помага с бебето.

Лицето й се стегна и тя отвърна скептично:

— Може би.

Не обичаше да слуша приказки за катедрали. Ако Том не беше работил никога на катедрала, говореше лицето й, можеше сега да живее в градска къща, със скътани и заровени под огнището пари, и без никакви грижи.

Том извърна очи и отхапа отново от бекона. Уж имаха повод за празнуване, но не бяха на един ум. Стана му тъжно. Подъвка от жилавото месо, а после му се стори, че чу конски тропот отдалече. Вдигна глава и се заслуша. Ездачът идваше през гората откъм пътя, хванал направо през дърветата, за да избегне селото.

Малко след това яхналият пони младеж спря и скочи от седлото. Приличаше на скуайър, рицар чирак един вид.

— Господарят ви идва — подвикна той.

Том се изправи.

— За лорд Пърси ли говориш?

Пърси Хамли беше една от най-важните особи наоколо. Владееше тази долина, че и много други, и именно той плащаше за къщата.

— За сина му — отвърна скуайърът.

— Младият Уилям.

Уилям, синът на Пърси, щеше да се настани в къщата след женитбата си. Беше сгоден за лейди Алиена, дъщерята на графа на Шайринг.

— Същият — рече скуайърът. — И е бесен.

Сърцето на Том изстина. И в най-добри времена се случваше да е трудно да се разбереш със собственика на строяща се къща. С побеснял собственик бе невъзможно.

— За какво е ядосан?

— Невястата му го отхвърли.

— Дъщерята на графа? — изуми се Том. Жегна го страх — току-що си беше мислил колко сигурно е бъдещето. — Мислех, че е уговорено.

— Всички мислехме така — освен лейди Алиена, явно — рече скуайърът. — Още щом го видя и обяви, че няма да се омъжи за него за нищо на света.

Том се намръщи притеснено. Не му се искаше да е вярно.

— Но момчето не изглежда зле, доколкото помня.

— Сякаш има значение в нейното положение — изсумтя Агнес. — Ако позволяваха на графските дъщери да се женят за когото им хрумне, всички щяхме да сме управлявани от скитащи менестрели и тъмнооки разбойници.

— Може пък да премисли момичето — въздъхна с надежда Том.

— Ще, ако майка й я напердаши с брезовата пръчка — каза Агнес.

— Майка й е умряла — подхвърли скуайърът.

Агнес кимна.

— Това обяснява защо не са й ясни нещата от живота. Но не разбирам защо баща й не може да я принуди.