Тад Уйлямс - Към кулата на Зеления ангел- Част първа

„Към кулата на Зеления ангел“ стана толкова огромна, че се наложи да я разделя на две части. Така че сега този „слон“ спокойно може да се търкаля върху ролерите си…

Отново се срещаме с разпокъсаната групичка от „Камъкът на раздялата“, към който се бяха запътили повечето от тях. Камъкът, между другото, не прилича на птицефермата „Плимут“, разходката до която е едно от най-големите ми детски разочарования. Наред с много други, разбира се… Той по-скоро напомня Дяволската кула от „Срещи с третия вид“, достатъчно огромна да побере малко градче. Тъкмо там се разделят сити и норни заради различното си отношение към простосмъртните, което поставя началото на нарастваща враждебност…

Така или иначе, напредването на нашите герои е колебливо. Те са изтощени и твърде малко от тях са готови да се втурнат в неминуемите сражения. Но природата и късметът ги подкрепят и когато най-накрая битката с протежето на Елиас — граф Фенгболд — започва, те са готови да се опълчат срещу всякакви беди. Междувременно придружаваната от Кадрах Мириамел е принудена да избяга от кораба на графа и си проправя път към кръчмата „Бокала на Пелипа“, където се среща с Исгримнур и Тиамак, за да предприемат своето пътуване през блатата и да се присъединят към Джосуа. Но Вран е неприветливо място, гъмжащо от гханти — гигантски насекомоподобни създания, които нахлуват в селищата без определена цел. Все пак групичката успява да си проправи път и след доста време всички наши герои са заедно.

Но както отлично знае всеки добър разказвач, компанията не бива дълго да се заседява на едно място и героите ни отново се пръсват. Джосуа твърдо е решил да намери съюзници срещу своя брат с подкрепата на един от най-великите рицари, а Мириамел побягва, като се заклева да вразуми баща си Елиас. А Саймън, какъвто си е идиот, тръгва с нея…

Както вече споменах, нещата започват да набират скорост и е наистина трудно да оставиш книгата. Историята на Остен Ард с нейните сити, норни, Престър Джон и всички останали герои започва да се сглобява, изтъкавайки доста мрачен гоблен. А в центъра му са се разположили Инелуки и Кралицата на норните, решени да постигнат пъклените си цели…

И смъртта ще остане без царство.

Мъртъвците ще се слеят в голотата си,

ще се смесят с луната на запад, с вятъра,

костите им ще се разпилеят в земята,

край нозете им звезди ще огряват нощта.

И да полудеят, няма да пропаднат в мрак,

и в морето да потънат, ще се вдигнат пак.

Влюбените ще умрат, но не и любовта.

И смъртта ще остане без царство…

Изцяло истината казвай, ала не във упор —

заобиколната пътека е по-пряка,

внезапната откритост плаши боязливата възхита,

непоносимо засияла;

тъй както кротко обяснената светкавица

детето не тревожи,

полека да изгрява истината, инак

със слепота ще ни накаже.

Много хора ми оказаха огромна помощ при написването на тези книги, като се започне от предложения и морална подкрепа и се стигне до решаваща помощ по отношение на цялостната логика. Ева Къминг, Нанси Деминг-Уилямс, Артър Рос Еванс, Ендрю Харис, Пол Хъдспет, Питър Стампфел, Дъг Вернер, Майкъл Уелън, великолепните приятели от „DAW Books“ и всички мои приятели от GEnie са само малка (но съществена) част от тези, които ми помогнаха да довърша Историята, която изяде живота ми.

Особена благодарност за подкрепата при написването на този последен том на Набъбналия епос заслужава Мери Фрей, която изразходи страховито количество енергия и време, за да прочете и — поради липса на по-добра дума — анализира един чудовищен ръкопис. Тя ме насърчаваше по невероятен начин, когато действително се нуждаех от това.