Тад Уйлямс: Към кулата на Зеления ангел- Част втора

„Тези романи са огромни, самоорганизиращи се творения и онова, което се случва, е, че непрекъснато изниква някаква нова идея, неочаквана и за самия мен, но в абсолютна хармония с всичко останало“, споделя Тад по повод написването на тетралогията „Спомен, Печал и Трън“.

Когато в един момент се загубих по многопосочните и очевидно безкрайни пътеки в третия том на това епично фентъзи, един приятел ме посъветва: „Знам какво трябва да направиш! Просто казваш на всички, че това е постмодерен роман и че всъщност вторият том е финалът! Такъв е животът, нали разбирате — нищо не намира своето разрешение!“ Честно казано, в момента това ми прозвуча доста съблазнително. Изведнъж да обявя: „А бе, вие не разбрахте ли, че това беше краят?“

Изключителен стилист, който безпрепятствено повежда читателя из сложните лабиринти на създадените от него светове, Тад смята за свои учители Дикенс, Удхауз, както и — разбира се — Толкин. „Детството ми е едно безкрайно четене най-вече на Толкин. Когато реших да започна да пиша — и то точно фентъзи, — не си пожелах да пиша като, а по-добре от него. Исках да му отдам почитта си с това, че пиша различно от него“.

„Добро и Зло са относителни категории, нали? — казва Тад. — Ако дойдат извънземните, проблемите ни доста биха ги слисали“.

Би желал да е откривателят на флейтата: „Иска ми се да съм първият човек, сетил се да пробие дупки в една тръстика и да духне в нея, за да произведе музика“. През ученическите си години е бил вокалист на рок група, наречена „Идиот“, и все още съжалява, че са се разпаднали. Няколко години е бил и актьор.

„Безкрайно съм благодарен на съдбата, че имам щастието да си изкарвам прехраната с нещо, което искам да правя. В моменти на умора и затруднения, когато ми се струва, че силите ми са на изчерпване, просто си спомням как някой изнервен купувач в магазина за обувки ме халосва по главата с някой обезценен пантоф, защото не може да повярва, че не знам къде е другият, и веднага започвам да се чувствам по-добре.

МНОГО по-добре…“

И смъртта ще остане без царство.

Мъртъвците ще се слеят в голотата си,

ще се смесят с луната на запад, с вятъра,

костите им ще се разпилеят в земята,

край нозете им звезди ще огряват нощта.

И да полудеят, няма да пропаднат в мрак,

и в морето да потънат, ще се вдигнат пак.

Влюбените ще умрат, но не и любовта.

И смъртта ще остане без царство…

Дилън Томас

от „И смъртта ще остане без царство“

Изцяло истината казвай, ала не във упор —

заобиколната пътека е по-пряка,

внезапната откритост плаши боязливата възхита,

непоносимо засияла;

тъй както кротко обяснената светкавица

детето не тревожи,

полека да изгрява истината, инак

със слепота ще ни накаже.

Много хора ми оказаха огромна помощ при написването на тези книги, като се започне от предложения и морална подкрепа и се стигне до решаваща помощ по отношение на цялостната логика. Ева Къминг, Нанси Деминг-Уилямс, Артър Рос Еванс, Ендрю Харис, Пол Хъдспет, Питър Стампфел, Дъг Вернер, Майкъл Уелън, великолепните приятели от „DAW Books“ и всички мои приятели от GEnie(r) са само малка (но съществена) част от тези, които ми помогнаха да довърша Историята, която изяде живота ми.

Особена благодарност за подкрепата при написването на този последен том на Набъбналия епос заслужава Мери Фрей, която изразходи страховито количество енергия и време, за да прочете и — поради липса на по-добра дума — анализира един чудовищен ръкопис. Тя ме насърчаваше по невероятен начин, когато действително се нуждаех от това.

И, разбира се, безграничен е приносът на моите издатели Шейла Гилбърт и Бетси Уолхейм. Прекалените им грижи са техен грях и ето че най-после си получиха абсолютно заслуженото наказание.