Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Какво ставаше с пан Анджей и как бе успял да осъществи намерението си?

Когато излезе от крепостта, той се движеше известно време със сигурна и предпазлива крачка. На самия край на склона се спря и се ослуша. Наоколо беше тихо, дори много тихо, така че стъпките му хръскаха ясно по снега. Колкото повече се отдалечаваше от стените, толкова по-предпазливо почваше да пристъпва. И отново спря, отново се ослуша. Страхуваше се малко да не би да се подхлъзне и падне, та по тоя начин да намокри скъпоценното си черво, затова извади рапирата и се подпираше с острието й. Това му помогна много.

Като опипваше така пътя, след половин час чу лек шумол право пред себе си.

„Ха! Бдят… Нападението ни ги е научило да бъдат предпазливи!“ — помисли той.

И продължи вече много бавно. Радваше се, че не бе объркал посоката, защото мракът беше толкова гъст, та не можеше да види дори върха на рапирата си!

— Другите окопи са значително по-далече… Значи вървя добре! — прошепна си пан Анджей.

Той се надяваше, че не ще намери хора пред окопа, понеже всъщност нямаше какво да правят там, особено нощем. Можеше само на някакви си сто или по-малко крачки да има отделни постове, но вярваше, че при такава тъмнина ще може да ги отмине лесно.

В душата му беше весело.

Кмичиц беше не само смел, но и дързък човек. Мисълта за пръсването на грамадното оръдие радваше душата му до дъно не само като геройство, не само като необикновена услуга за обсадените, но и като страхотен номер, скроен на шведите. Той си представяше как те ще се ужасят, как Мюлер ще скърца със зъби, как ще гледа безсилно стените и от време на време го напушваше суетен смях.

И както сам казваше по-рано, не изпитваше никакво вълнение, никакъв страх, безпокойство, дори на ум не му идваше на каква страшна опасност се излага. Той вървеше така, както ученик отива в чужда градина, за да краде ябълки. Спомни си миналото, когато нападаше Ховански и нощем се прокрадваше в трийсетхилядния му стан с двеста като него разбойници.

Пред очите му се изправиха Кокошински, грамадният Кулвец-Хипоцентаурус, петнистият Раницки от сенаторския род и другите; и въздъхна за тях.

„Помогнали биха сега, негодниците! — помисли той. — За една нощ бихме могли да пръснем шест оръдия.“

В тоя момент чувство за самотност стисна сърцето му, но за кратко. Веднага споменът доведе пред очите му Оленка. Любовта се обади в него с безкрайна сила… той се разчувства. Да можеше поне да го види тая девойка, тогава сърцето й би се зарадвало. Може би тя още мисли, че той служи на шведите… Ох, хубаво им служи! Ей сега ще им услужи! Какво ли ще бъде, когато тя узнае за всичките му тия рискове?… Какво ли ще си помисли? Навярно ще си каже: „Луда глава е, но когато дотрябва, това, което друг няма да направи, той ще го направи; където друг няма да отиде, той ще отиде!… Такъв е тоя Кмичиц.“

— Какво още ще им покажа аз! — каза си пан Анджей и самохвалството го овладя напълно.

Въпреки тия мисли обаче той не забравяше къде се намира, накъде отива, какво възнамерява да прави и почна да се прокрадва като вълк на нощно пасище. Огледа се веднъж-дваж надире. Нито черквата, нито манастирът. Всичко беше покрито с гъст, непроницаем мрак. По времето обаче си даваше сметка, че трябва да е отишъл вече доста далеко и че окопът може да бъде съвсем близо.

„Интересно дали има постове“ — помисли той.

Но не успя да направи още две крачки, откак си зададе тоя въпрос, и внезапно пред него се разнесе тропот на отмерени стъпки и няколко гласа едновременно попитаха от разни места:

— Кой иде?

Пан Анджей се спря като вкопан. Стана му малко топло.

— Свой — обадиха се други гласове.

— Парола?

— Упсала!

— Пропуск?

— Корона!…

Кмичиц веднага разбра, че се сменят постовете.

— Ще ви дам аз една Упсала и Корона! — измърмори той. И се зарадва. За него беше необикновено благоприятно обстоятелство, че можеше да мине линията на постовете точно при смяната, когато стъпките на войниците заглушаваха собствените му стъпки.

Това той направи без никакви трудности и тръгна подир освободените стражи доста смело чак до самия окоп. Там те завиха, за да заобиколят окопа, а той се придвижи бързо към рова и се скри в него.

В това време се поразвидели. Пан Анджей и за това поблагодари на небето, понеже иначе не би могъл пипнешком да намери желаното оръдие. Сега, като подаваше от рова главата си и напрегна поглед, видя над себе си черната линия, която означаваше брега на насипа, и също така черните очертания на кошовете, между които се намираха оръдията.