Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

— Мръсник! — повтори за трети път Кмичиц.

— О, да… ще припече страните! — довърши Куклиновски. И докосна със запалената кишка хълбока на Кмичиц, след което каза:

— Не бива прекалено много изведнъж, лекичко, имаме време…

Внезапно тропот на няколко коня се чу при вратата на плевнята.

— Кого носят там дяволите? — попита полковникът. Вратата скръцна и влезе войник.

— Ваша милост полковник — каза той, — генерал Мюлер желае да види веднага ваша милост!

— О, ти ли си, старо! — отговори Куклиновски. — По каква работа? За какъв дявол?

— Генералът моли ваша милост да отиде веднага при него.

— Кой дойде от страна на генерала?

— Шведски офицер, замина си вече. Конят му за малко не хвърли петалите от бързане!

— Добре! — каза Куклиновски. После се обърна към Кмичиц:

— Беше ти топло, сега се поразхлади, птиченцето ми, аз ще се върна скоро и ще си поприказваме още!

— А какво да направим с пленника? — попита един от войниците.

— Оставете го така, ще се върна скоро. Един от вас да дойде с мене!

Полковникът излезе, а заедно с него оня войник, който преди това седеше на гредата. Останаха само трима, но незабавно още трима влязоха в плевнята.

— Можете да вървите да спите — каза оня, който дойде със съобщението за Куклиновски, — полковникът заповяда ние да останем на стража.

Кмичиц трепна при звука на тоя глас. Стори му се познат.

— Ние искаме да останем — отговори един от тримата първи войници, — за да погледаме това чудо, защото такъв…

Внезапно прекъсна.

Някакъв страшен, нечовешки глас се изтръгна от гърлото му, приличен на изкръкването на петел, който колят. Той разпери ръце и падна като ударен от гръм.

В същото време в плевнята се разнесе вик: „Бий!“ и другите двама новодошли се хвърлиха като рисове върху двамата по-раншни. Закипя страшна, къса борба, осветявана от блясъците на запалената катраница. След миг две тела паднаха в сламата, още една секунда се чуваше хъркането на убитите, а после се разнесе оня глас, който по-преди се стори познат на Кмичиц:

— Ваша милост, това съм аз, Кемлич, и синовете ми! Ние още от сутринта чакахме удобен случай. От сутринта наблюдаваме!

Тук старият се обърна към синовете си:

— Хайде, негодници, отвържете пан полковника, хайде, бързо!

И докато Кмичиц успее да разбере какво става, около него се показаха двете чорлави глави на Козма и Дамян, подобни на две грамадни къдели. Връзките бяха веднага разрязани и Кмичиц се изправи на крака. Отначало се олюля. Стиснатите му устни едва успяха да кажат:

— Вие ли сте?… Благодаря…

— Ние сме! — отговори страшният старец. — Света Богородице! О!… Обличай се, ваша милост. По-живо, негодници!

И започна да подава дрехите на Кмичиц.

— Конете чакат зад вратата — каза той. — Оттук пътят е свободен. Стража има; може би не биха пуснали никого да влезе, но за излизане ще пуснат. Ние знаем паролата. Как се чувстваш, ваша милост?

— Припече ми хълбока, но малко. В краката се чувствам слаб…

— Пийни си водка, ваша милост.

Кмичиц грабна жадно манерката, която му подаде старецът, и като я обърна до половина, каза:

— Бях измръзнал. Веднага ми стана по-добре.

— На седлото ще се сгрееш, ваша милост. Конете чакат.

— По-добре ми е вече — повтори Кмичиц. — Хълбокът малко ме гори… Но няма нищо!… Съвсем ми е добре!

И седна на ръба на преградата за снопите.

След малко наистина възстанови силите си и гледаше напълно съвзел се суровите лица на тримата Кемличи, осветени от жълтеникавите пламъчета на запаления катран.

Старецът застана пред него.

— Ваша милост, бързо! Конете чакат!

Но в пан Анджей се беше вече пробудил напълно някогашният Кмичиц.

— О, дума да не става! — възкликна той внезапно. — Сега аз ще почакам тоя изменник!

Тримата Кемличи се спогледаха слисани, но никой не рече нито дума, така сляпо бяха свикнали от миналото да слушат тоя вожд.

А на него жилите на челото му се издуха, очите му светеха в мрака като две звезди, такава упоритост и желание за мъст гореше в тях. Това, което правеше сега, беше лудост и можеше да я плати с живота си. Но неговият живот се състоеше именно от цяла редица такива лудости. Хълбокът го болеше ужасно, така че той току се хващаше неволно с ръка за него, но мислеше само за Куклиновски и беше готов да го чака до сутринта.

— Слушайте — каза той, — Мюлер наистина ли го повика?

— Не — отговори старецът. — Аз измислих това, за да се справим по-лесно с другите. Ние тримата трудно бихме се справили с петима, защото някой от тях можеше да вдигне тревога.