Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

От време на време от устата му се дочуваше изсъскване или дори тих стон, понеже изгореният хълбок го болеше силно. Но едновременно се чувстваше на кон и свободен, а мисълта, че беше пръснал най-голямото оръдие и на това отгоре се бе изтръгнал от ръцете на Куклиновски, както и че бе му отмъстил, го изпълваше с такова задоволство, пред което болката беше нищо.

В това време тихият разговор между бащата и синовете се превърна в шумен спор.

— Това е кесията, добре! — казваше старият свадливо. — А къде са пръстените? На пръстите си имаше пръстени, един от тях беше с камък, който струва към двайсет златни злоти.

— Забравихме да ги свалим! — отвърна Козма.

— Дано пукнете макар! Ти, старо, мисли за всичко, а тия негодници нямат ум за пет пари! Забравили сте, разбойници, за пръстените?… Лъжете като кучета!

— Тогава, тате, върни се и виж! — измърмори Дамян.

— Лъжете, негодници, увъртате! Старият си баща ще ощетявате, а? Такива синове! По-добре да не бях ви раждал! Без благословия ще умрете!…

Кмичиц спря за малко коня си.

— Я елате тук! — каза той.

Споровете спряха. Тримата Кемличи се приближиха бързо и по-нататък пътуваха четиримата в една редица.

— Знаете ли пътя за шльонската граница? — попита пан Анджей.

— Ой, ой! Света Богородице! Знаем, знаем! — отговори старецът.

— По пътя няма ли шведски части?

— Не, защото всички се намират при Ченстохова… Може да срещнем отделни шведи — и дано срещнем!

Настана кратко мълчание.

— Вие при Куклиновски ли служехте? — попита отново Кмичиц.

— Тъй вярно, защото смятахме, че като сме наблизо, ще можем да бъдем в услуга на светите монаси и на ваша милост. И някак се случваше… Ние не сме служили срещу крепостта, опазил ни Бог! Възнаграждение не вземахме, освен когато се намереше нещо при шведите.

— Как така при шведите?

— Защото ние искахме да служим на пресветата Дева, макар и извън стените… Та нощем обикаляхме около стана, па и денем, когато дадеше Бог, и щом попаднехме на някой отделен швед, ние го… така… Ех, грешни сме!… Ние го…

— Очиствахме! — довършиха Козма и Дамян. Кмичиц се усмихна и каза:

— Добри слуги е имал във ваше лице Куклиновски! А той знаеше ли това?

— Имаше комисии, водеха следствие… Той знаеше и — разбойник такъв! — заповяда ни да му плащаме по талер за глава… иначе заплашваше, че ще ни издаде… Такъв разбойник, да граби бедните хора!… Но ние останахме верни на ваша милост, защото при вас службата е друга… Ваша милост и своето ще ни даде, а той по талер от глава, от нашия труд, от нашата работа… Ах, да го…

— Щедро ще ви възнаградя за това, което направихте! — отговори Кмичиц. — Не съм очаквал това от вас…

В тоя момент далечен грохот на оръдия прекъсна по-нататъшните му думи. Изглежда, че шведите започваха стрелба заедно с първото зазоряване. След малко грохотът се засили. Кмичиц спря коня; струваше му се, че различава гласовете на крепостните оръдия от тия на шведските, затова сви пестник, замахна заплашително към неприятелския стан и каза:

— Стреляйте, стреляйте! Къде е вашето най-голямо оръдие?!…

Разпукването на грамадното оръдие наистина направи угнетително впечатление на Мюлер, защото всичките му надежди досега се опираха именно на него. И пехотата беше вече готова за атака, стълбите и купищата снопове от пръчки също бяха приготвени, но ето че сега всяка мисъл за атака трябваше да се изостави.

Намерението да бъде вдигнат манастирът във въздуха чрез подкопаване се сведе до нищо. Докараните от по-рано миньори от Олкуш наистина пробиваха скалата и се приближаваха под наклон към манастира, но работата вървеше бавно. Въпреки всичките предпазни мерки изстрелите от крепостта избиваха голям брой миньори и те работеха без желание. Мнозина предпочитаха да гинат, отколкото да допринасят за унищожаването на светото място.

Мюлер чувстваше всеки ден все по-голяма съпротива; студът отнемаше и остатъка от смелост у обезкуражената войска, всред която от ден на ден се ширеше все по-голям страх и вярване, че превземането на тоя манастир не е по човешките сили.

Най-сетне и самият Мюлер започна да губи надежда, а след повредата на голямото оръдие просто се отчая. Обзе го чувство на пълна немощ и безсилие.

Рано сутринта на другия ден той свика съвещание, но само за да чуе от офицерите подкана за вдигане обсадата на крепостта.

Почнаха да се събират, всички изморени и угнетени. В ничии очи вече нямаше нито надежда, нито военен дух. Те седнаха мълчаливо около масата в грамадната и студена стая, в която парата от дишането им закриваше лицата, и гледаха иззад нея като иззад облаци. Всеки се чувстваше в душата си изтощен и уморен, всеки си казваше, че няма какъв съвет да даде, освен такъв, с който по-добре да не започва пръв. Всички чакаха да видят какво ще каже Мюлер; а той преди всичко поръча да се донесе в изобилие греяно вино, като смяташе, че под влияние на горещото питие по-лесно ще изтръгне откровена мисъл от тия мълчаливи лица и насърчение да вдигне обсадата на крепостта.