Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Най-сетне, когато смяташе, че виното е оказало своето въздействие, генералът се обади със следните думи:

— Забелязвате ли, ваши милости, че никой от полските полковници не е дошъл на това съвещание, при все че повиках всички?

— Ваше достойнство навярно знае, че войници от полските хоронгви намерили при риболов манастирско сребро и се сбили за него с наши войници. Петнайсетина души били съсечени.

— Зная. Част от това сребро успях да изтръгна от ръцете им, дори по-голямата част. То е сега тук и обмислям какво да направя с него.

— Навярно това е причината за гнева на полковниците. Казват, че щом поляци са намерили това сребро, то принадлежи на тях.

— Ех, че основание! — възкликна Вжешчович.

— Според мене има известно основание — отговори Садовски — и аз мисля, че ако ти, ваша милост графе, би намерил това сребро, не би сметнал за необходимо да го делиш не само с поляците, но дори с мене, който съм чех…

— Преди всичко, ваша милост, аз не споделям твоето благоразположение към неприятелите на нашия крал — отвърна Вжешчович мрачно.

— Но ние, ваша милост, благодарение на тебе сме принудени да споделяме с тебе срама и позора, без да можем да направим нищо срещу тая крепост, под която ни накара да дойдем.

— Значи ти, ваша милост, си загубил всяка надежда?

— А ти, ваша милост, още ли имаш надежда за споделяне?

— Да знаеш, ваша милост, че имам и смятам, че тия панове по-скоро ще споделят с мене моята надежда, отколкото с ваша милост твоя страх.

— За страхливец ли ме смяташ, пане Вжешчович?

— Не приписвам на ваша милост повече смелост, отколкото проявяваш!

— А аз приписвам на ваша милост по-малко!…

— А аз — каза Мюлер, който от някое време гледаше с лошо око Вжешчович като подбудител за тоя нещастен поход — решавам да изпратя среброто на манастира. Може би добротата и милостта ще постигнат повече срещу тия неразбрани монаси, отколкото снарядите и оръдията. Нека разберат, че искаме да завладеем крепостта, а не техните съкровища.

Офицерите погледнаха слисани Мюлер, понеже малко бяха свикнали на подобно великодушие от негова страна. Най-сетне Садовски каза:

— Няма нищо по-хубаво от това, понеже същевременно ще се затворят устата на полските полковници, които предявяват претенции за това сребро. А сигурно в крепостта това също ще направи хубаво впечатление.

— Най-хубаво впечатление ще направи смъртта на тоя Кмичиц — отвърна Вжешчович. — Надявам се, че Куклиновски вече му е одрал кожата.

— И аз смятам, че вече не е жив — отговори Мюлер. — Но това име ми напомня нашата с нищо непоправима загуба. Това оръдие беше най-голямото в цялата артилерия на негово кралско величество. Не крия пред вас, че всички мои надежди се основаваха на него. Пробивът беше вече направен, в крепостта се ширеше страх. Още няколко дни и щяхме да тръгнем в атака. Сега от цялата ни работа, от всичките ни усилия не излезе нищо. Стената ще поправят за един ден. А тия оръдия, с които още разполагаме, не са по-добри от манастирските и лесно могат да бъдат разбити. По-големи няма откъде да се вземат, защото и маршал Витенберг не разполага с такива. Ваши милости! Колкото повече размишлявам върху това, толкова поражението ми се вижда по-страшно!… И като си помисля, че ни го нанесе един човек!… Едно куче! Един дявол!… Иде ми да полудея, дявол да го вземе!…

И Мюлер удари с пестник по масата, защото го обзе неудържим гняв, толкова по-ужасен, понеже беше безсилен.

След малко викна:

— А какво ще каже негово кралско величество, когато вестта за тая загуба стигне до него?!…

След малко добави:

— А какво ще предприемем ние?… Със зъби няма да изгризем тая скала! Дано чумата убие тия, които ме увещаваха да дойда под тая крепост!…

При тия думи той грабна една кристална чаша и във възбудата си я тресна в пода така, че кристалът се разби на прах.

Офицерите мълчаха. Неприличната възбуда на генерала, по-присъща за един селянин, отколкото за войник с толкова висок ранг, настрои сърцата срещу него и окончателно развали настроението.

— Съветвайте, ваши милости! — викна Мюлер.

— Да съветваме, можем само спокойно — отвърна хеският княз.

Мюлер започна да сумти и да пръхти с ноздри гневно. След малко се успокои, изгледа насъбраните, сякаш да ги насърчи с тоя поглед, и каза:

— Извинявам се, ваши милости, но гневът ми е лесно обясним. Не ще изреждам градовете, които превзех, след като поех командването от Торстенсон, понеже не желая да се хваля с минали успехи при сегашното поражение. Всичко това, което става при тая крепост, просто надминава човешкия разум. Все пак трябва да се съвещаваме… Затова ви повиках. И така, говорете… и каквото се реши от мнозинството на тоя съвет, това ще направя.