Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

— Разкажи ни, ваша милост, подробно как е станало това. Зброжек постоя още малко с издути ноздри, но също се опомни, при това мисълта му се отклони в друга посока, понеже офицерите, които току-що бяха пристигнали, влязоха в стаята.

— Куклиновски е убит! — повтаряха един след друг.

— Куклиновски е мъртъв!

— Неговата част се разпръсна! Войниците му вилнеят!

— Панове, дайте възможност да се изкаже пан Зброжек, който пръв донесе новината! — извика Мюлер.

Всички утихнаха и Зброжек заговори следното:

— Известно ви е, че на последното съвещание повиках Куклиновски на дуел. Аз бях почитател на Кмичиц, това е вярно, па и вие, макар негови неприятели, трябва да признаете, че не всеки може да извърши такъв подвиг, какъвто е пръсването на това оръдие. Смелостта трябва да се цени и у неприятеля, затова му подадох ръка, но той ми отдръпна своята и ме нарече изменник. Тогава си помислих: нека Куклиновски прави с него каквото ще… За мене беше важно само, че ако Куклиновски постъпи с него противно на рицарската чест, позорът за тая постъпка ще падне върху всички поляци, а заедно с тях и върху мене. Затова именно исках непременно да се бия с Куклиновски и тая сутрин взех двама другари и заминах за неговия стан. Пристигаме в квартирата му… Казват: „Няма го!“ Изпращам тук — няма го!… В квартирата му казват, че и през нощта изобщо не се е връщал, но не бяха неспокойни, мислеха, че е останал при ваше достойнство. Най-сетне някакъв войник казва, че през нощта откарал Кмичиц в една плевня на полето, където искал да го пече на огън. Отивам в плевнята, вратата отворена. Влизам и какво виждам: на една греда виси голо тяло… Помислих, че това е Кмичиц, но когато очите ми свикнаха с тъмнината, забелязах, че трупът е някак слаб и костелив, а оня изглеждаше като Херкулес… Странно ми се стори, че за една нощ е могъл да се смали толкова… Приближавам се до него — Куклиновски!

— На гредата? — попита Мюлер.

— Тъй вярно! Прекръстих се… Мисля си: магии, привидение или какво?… Едва когато видях труповете на тримата войници, истината се възправи пред мене като жива. Тоя страшен човек убил войниците, а Куклиновски окачил и пекъл като палач, после избягал!

— Шльонската граница не е далече! — каза Садовски. Настана кратко мълчание.

Всяко подозрение за участието на Зброжек угасна в душата на Мюлер. Но самата случка го смути, порази и изпълни с някакво неопределено безпокойство. Той виждаше наоколо натрупали се опасности или по-скоро страшните им сенки, с които не знаеше как да се бори; чувстваше, че го е обградила някаква верига от неблагополучия. Първите брънки на тая верига лежаха пред очите му, но по-нататъшните бяха още забулени от мрака на бъдещето. Овладя го такова чувство, сякаш живееше в пропукана къща, която всеки момент можеше да се срути върху главата му. Несигурността го притисна с непоносимата си тежест и той сам се питаше какво трябва да прави.

Внезапно Вжешчович се удари по челото.

— За Бога! — каза той. — Вчера, когато видях тоя Кмичиц, струваше ми се, че го зная отнякъде. Сега отново виждам пред себе си лицето му, спомням си говора му. Сигурно трябва да съм го срещнал някъде за кратко и на тъмно, вечер, но ми се върти в главата… върти…

И той почна да търка челото си с ръка.

— Каква ни е ползата от това? — каза Мюлер. — Няма да слепиш оръдието, графе, дори да си припомниш, не ще възкресиш Куклиновски!

После се обърна към офицерите:

— Който желае, нека дойде с мене на местопроизшествието!

Всички пожелаха, защото всички бяха обзети от любопитство.

Докараха коне и потеглиха в тръс, а генералът начело. Когато се приближиха до плевнята, видяха няколко десетки полски конници, пръснати по пътя и полето около постройката.

— Какви са тия хора? — попита Мюлер Зброжек.

— Трябва да са от хоронгвата на Куклиновски. Казвам ти, ваше достойнство, че тая паплач просто е подлудяла…

След тия думи Зброжек замаха с ръка на един от конниците.

— Ела, ела! Бързо! Войникът се приближи.

— Вие от хоронгвата на Куклиновски ли сте?

— Тъй вярно.

— А къде е останалият полк?

— Разбягаха се. Казват, че не искат повече да служат срещу Ясна гура.

— Какво каза той? — запита Мюлер. Зброжек обясни.

— Попитай го, ваша милост, къде са отишли? — каза генералът.

Зброжек повтори въпроса.

— Не се знае — отговори войникът. — Някои отидоха в Шльонск. Други казаха, че отиват да служат при Кмичиц, защото втори такъв полковник няма нито между поляците, нито между шведите.