Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Когато Зброжек отново му обясни думите на войника, Мюлер се замисли. Наистина, такива хора, каквито имаше Куклиновски, винаги бяха готови без колебание да преминат под командването на Кмичиц. Но тогава биха могли да станат страшни, ако не за армията на Мюлер, най-малко за неговите доставки и съобщения.

Вълната от опасности се надигаше все по-високо около омагьосаната крепост.

Навярно същото беше помислил и Зброжек, защото сякаш в отговор на мислите на Мюлер каза:

— Едно е сигурно, че всичко в нашата Жечпосполита се вълнува. Нека само един такъв Кмичиц да викне и стотици, хиляди ще го заобиколят, особено след това, което извърши.

— И какво ще постигне? — питаше Мюлер.

— Ваше достойнство, благоволете да си спомните, че тоя човек доведе Ховански до отчаяние, а заедно с казаците Ховански имаше шест пъти повече хора, отколкото ние… Нито един транспорт не ще стигне до нас без негово разрешение, а чифлиците са разрушени и ние почваме да гладуваме. Освен това Кмичиц може да се съюзи с Жегоцки и Кулеша — тогава той ще разполага с няколко хиляди саби. Той е тежък човек и може да стане molestissimus 2 2 Крайно досаден, опасен (лат.). — Бел.прев. .

— А ти, ваша милост, сигурен ли си в своите войници?

— Повече, отколкото в самия себе си — отговори Зброжек с дръзка откровеност.

— Как така „повече“?

— Защото, да си кажем истината, на всички вече омръзна тази обсада!

— Вярвам, че тя ще свърши скоро.

— Въпросът е само: как! Пък и заемането на тая крепост е сега също така поражение, както и вдигането на обсадата.

В това време стигнаха до плевнята. Мюлер слезе от коня, последван от всички офицери, и влязоха вътре. Войници бяха вече свалили Куклиновски от гредата и го сложили възнак върху малкото слама, покрит с килимче. Трите войнишки трупа лежаха отстрани, наредени един до друг.

— Тия са били убити с ножове — шепнеше Зброжек.

— А Куклиновски?

— Куклиновски няма рани, само хълбокът му е припечен, а мустаците опърлени. Трябва да е замръзнал или се е задушил, защото и досега държи между зъбите си своята собствена шапка.

— Открийте го!

Войникът повдигна единия край на килимчето и се показа страшно, подпухнало лице с изблещени очи. Върху остатъка от опърлените му мустаци имаше ледени висулки, образувани при дишането; те се бяха смесили с пушека и образували нещо като щръкнали от устата зъби. Това лице беше толкова отвратително, че Мюлер, макар и свикнал с всякакъв вид ужаси, изтръпна и каза:

— Закрий го бързо! Страшно! Страшно!

Мрачна тишина зацари в плевнята.

— Защо дойдохме тук? — питаше хеският княз и плюеше. — Целия ден не ще се докосна до ядене.

Внезапно Мюлер бе овладян от някаква необикновена раздразненост, която граничеше почти с умопобъркване. Лицето му посиня, зениците се разшириха, зъбите му започнаха да скърцат. Овладя го дива жажда за кръв, за отмъщение над когото и да било, затова се обърна към Зброжек и викна:

— Къде е оня войник, който е видял, че Куклиновски е в плевнята? Дайте го тук! Той трябва да е съучастник!

— Не зная дали тоя войник е още тук — отговори Зброжек. — Всички хора на Куклиновски се разбягаха като пуснати от въжето бикове!

— Хвани го тогава! — зарева Мюлер яростно.

— Хвани го ти, ваше достойнство! — викна Зброжек със същата ярост.

И отново страхотно избухване увисна като на нишка от паяжина над главите на шведите и поляците. Последните започнаха да се притискат около Зброжек, като мърдаха заплашително мустаци и раздрънкваха саби.

Изведнъж навън се разнесе врява, чу се ехо от гърмежи и тропот на няколко коня и в плевнята се втурна офицер от шведските райтари.

— Генерале — викна той, — нападение от манастира! Миньорите, които заравяха мини, са избити до крак! Пехотната част е разпръсната.

— Ще полудея! — изкрещя Мюлер и се хвана за перуката си. — На конете!

След миг всички се носеха като вихър към манастира, та чак бучки сняг се сипеха като град изпод копитата на конете. Сто конници на Садовски, командвани от брат му, се присъединиха към особата на Мюлер и летяха на помощ. По пътя те видяха пехотни части, които бягаха ужасени, всред паника и безредие, толкова много беше вече понижен духът на иначе несравнимите шведски войници. Напускаха дори окопите, които съвсем не бяха заплашени от опасност. Петнайсетина от тия войници бяха стъпкани от препусналите офицери и райтари. Най-сетне те стигнаха на около двеста метра от крепостта, но само за да съзрат на видимия като на длан хълм нападателите, които се връщаха щастливо в манастира. Песни, радостни възгласи и смехове долитаха чак до ушите на Мюлер.