Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Дори отделни войници се спираха и заплашваха щаба с размахани кървави саби. Поляците при шведския генерал познаха самия Замойски, който лично бе командвал това нападение, а сега, като забеляза щаба, спря се и му се кланяше важно с шапка в ръка. Нищо чудно! Чувстваше се вече в безопасност под прикритието на крепостните оръдия.

По валовете задимя и железни ята от гранати прелетяха със страхотно съскане между офицерите. Няколко райтари се олюляха на седлата и стон отговори на съскането.

— Намираме се под огън, отдръпни се! — изкомандва Садовски.

Зброжек хвана Мюлеровия кон за юздата.

— Генерале, оттегляме се! Тук смърт!

Мюлер беше като вцепенен, не каза нито дума и се остави да го изведат от обсега на стрелбата. Когато се върна в квартирата си, затвори се в нея и през целия ден не искаше да види никого.

Навярно размишляваше върху славата си на Полиоркетес.

В това време Вжешчович взе цялата власт в ръцете си и с неуморима енергия се залови да подготвя атака. Правеха се нови окопи, войници продължаваха да разбиват след миньорите скалата, за да подложат мини. Трескава работа кипеше в целия шведски стан; изглеждаше, че или нов дух се бе вселил в обсадителите, или им бяха дошли нови подкрепления.

След няколко дни в стана на шведите и на съюзените полски войски гръмна слух, че копачите били намерили подземен проход, който отивал под самата черква и манастир, и само от добрата воля на генерала зависело дали да бъде вдигната цялата крепост във въздуха.

Безкрайна радост обзе изнурените от студ, глад и безплодна работа войници.

Възгласи: „Ченстохова е наша!… Ще вдигнем във въздуха тоя курник!“ — се носеха от уста на уста. Започнаха пиршества и пиянства.

Вжешчович беше навсякъде, насърчаваше войниците, поддържаше вярата им, сто пъти на ден потвърждаваше слуха, че е намерен проход, възбуждаше тия пирове и гуляи.

Най-сетне ехо от тая радост стигна и до крепостта. Слухът за подложените вече мини, готови да бъдат взривени, се разнесе със светкавична бързина от единия край на стените до другия. Дори най-смелите се уплашиха. Жените започнаха да обсаждат с плач жилището на игумена, да вдигат към духовника деца, когато се показваше за малко, и да викат:

— Не погубвай невинните!… Кръвта им ще падне върху тебе!…

Колкото някой беше по-голям страхливец, с толкова по-голяма смелост атакуваше сега свещеник Кордецки с искане да не излага на гибел светото място, столицата на пресветата Дева.

Настанаха такива тежки моменти, толкова болезнени за непреклонната душа на тоя герой с расо, каквито не беше имало никога досега. Добре, че и шведите се отказаха от нападенията, за да докажат на обсадените, че вече не се нуждаят нито от снаряди, нито от оръдия, че им е достатъчно да запалят само една нишка с барут. Но по същите причини уплахата в манастира растеше. През глухите нощи на някои най-големи страхливци се струваше, че вече чуват под земята някакви шумоления, някакви движения, че шведите са вече под самия манастир. Най-сетне падна духом и значителна част от монасите. Те, начело с отец Страдомски, отидоха при игумена с искане да започне незабавно преговори за предаване. Заедно с тях отидоха повечето войници и няколко шляхтичи.

Тогава свещеник Кордецки излезе на двора, а когато тълпата го обгради в тесен кръг, заговори така:

— Нима не се заклехме, че ще браним светата обител до последна капка кръв? Наистина ви казвам, ако барут ни хвърли във въздуха, ще хвърли само жалките ни тела, само временните покривала ще паднат обратно на земята, а душите ни вече не ще се върнат…

… Небето ще се отвори над тях и те ще влязат там всред радост, всред щастие, огромно като безгранично море. Там ще ги приемат Иисус Христос и неговата пресвета майка, която ще излезе да ги посрещне, а те като златни пчели ще кацнат по нейния плащ и ще се гмурнат в светлина, и ще гледат лицето на Бога…

И ето че върху лицето му засия светлината на тоя блясък, вдъхновените очи се издигнаха нагоре и той продължи да говори убедително и с отвъдземно спокойствие.

— Господи, който управляваш световете, ти гледаш в моето сърце и знаеш, че не лъжа, когато казвам на тоя народ, че ако бих желал само собственото си щастие, тогава бих протегнал към тебе ръце и бих викал от глъбините на душата си: „Господи! Направи да съществува тоя барут, направи да избухне, защото в такава смърт се крие изкуплението на вините и греховете, защото тя е вечна почивка, а твоят раб е много изморен и отруден…“ А кой не би искал такава награда за смърт без мъки, кратка като едно мигновение, като прелетяла по небето светкавица, след която настъпва неизменна вечност, безкрайно блаженство, радост безконечна!…