Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

— Не губете напразно думи и време!… Самите вас ви измъчва нищета, а ние, слава Богу, не сме лишени от нищо. Дори птиците бягат от вас.

По тоя начин от последната хитрост на Вжешчович не излезе нищо.

А когато изтече още един ден, видя се съвсем явно колко напразни са били страховете на обсадените и спокойствието в манастира се възстанови.

На другия ден благородният ченстоховски гражданин Яцек Бжухански отново подхвърли писмо, с което предупреждаваше, че ще има атака, но същевременно, че Ян Казимеж е тръгнал от Шльонск, а в цяла Жечпосполита се е вдигнало въстание срещу шведите. Обаче според слуховете, които се носели извън стените, тази атака щяла да бъде последната.

Бжухански бе подхвърлил писмото заедно с чувал риба за монасите за Бъдни вечер, а се приближил до стените преоблечен като шведски войник.

За зла чест познаха го и го хванаха. Мюлер заповяда да го подложат на мъчения; но през време на мъките старецът имаше небесни видения и се усмихваше сладко като дете, а по лицето му вместо болка се рисуваше неизразима радост. Генералът присъства лично при изтезанията, но не изтръгна никакви показания от мъченика; изтръгна само печалното убеждение, че нищо не ще разколебае тия хора, нищо не ще ги склони, и напълно се умърлуши.

В това време дойде старата просякиня Костуха с писмо от свещеник Кордецки, който молеше смирено да бъде спряно нападението през време на богослужението в деня на Рождество Христово. Стражата и офицерите посрещнаха просякинята-пратеник със смях и подигравки, но тя им отговори направо:

— Никой друг не искаше да дойде, защото вие се отнасяте към пратениците като към разбойници, а аз се наех за парче хляб… Малко ми остава да живея на тоя свят, затова не се страхувам от вас, а ако не вярвате, аз съм ви в ръцете.

Но не й сториха нищо лошо. Нещо повече — Мюлер, в желанието си да опита още веднъж пътя на споразумението, се съгласи с искането на игумена; прие дори откуп за още живия Яцек Бжухански; изпрати същевременно и оная част от среброто, която бе намерена от шведски войници. Последното направи напук на Вжешчович, който след неуспялата хитрост с минирането отново беше изпаднал в немилост.

Най-сетне дойде Бъдни вечер. С първата звезда по цялата крепост заблестяха светлини и светлинки. Нощта беше спокойна, студена, но ясна. Шведските войници, които мръзнеха от студ по окопите, гледаха отдолу черните стени на непристъпната крепост и си спомняха топлите, покрити с мъх скандинавски къщи, жените си, децата, елхите, пламнали от свещички, и не една желязна гръд се надигаше от въздишка, мъка, копнеж, отчаяние. А в крепостта обсадените си чупеха тънките бъднивечерски питки около постлани със сено трапези. Тиха радост гореше по всички лица, защото всеки предчувстваше, беше почти сигурен, че времето на неволята ще мине вече бързо.

— Утре ще има атака, но тя ще е вече последната — повтаряха си монасите и войниците. — Комуто Бог е определил смърт, нека благодари, че преди това му е позволил да бъде на богослужение и по тоя начин по-сигурно ще му отвори райската врата; защото, който в деня на Рождество Христово загине за вярата, той трябва да бъде приет в селението на славата.

Ето така те си пожелаваха един на друг благополучие, дълги години или небесна корона и на всички сърца стана толкова леко, сякаш бедата беше вече минала.

А при игумена имаше един празен стол и пред него чиния, на която се белееше пакетче питки, вързано със синя корделка.

Когато всички седнаха, а никой не зае това място, пан мечникът каза:

— Виждам, благоговейни отче, че по стар обичай е приготвено място и за неочаквани гости от далечен път.

— Не за тях — отговори свещеник Августин, — а за да си спомним за оня младеж, когото всички обичахме като собствен син и чиято душа сега гледа с радост към нас, защото сме запазили благодарствен спомен за него.

— За Бога — каза шерадският мечник, — сега на него му е по-добре, отколкото на нас! Ние наистина му дължим благодарност!

Очите на свещеник Кордецки бяха просълзени, а пан Чарнецки се обади:

— За по-малки пишат в летописите. Ако Бог ми даде живот и по-късно някой ме попита кой войник между нас е бил равен на античните герои, ще кажа: Бабинич.

— Той не се казваше Бабинич — отговори свещеник Кордецки.

— Как не се казваше Бабинич?

— Отдавна знаех истинското му име, но под тайната на изповедта… И едва когато тръгваше за онова оръдие, той ми каза: „Ако загина, нека знаят кой съм, та честната слава да се свърже с моето име и да изтрие старите грехове.“ Той отиде, загина, следователно сега мога да ви кажа: това беше Кмичиц!