Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Надвечер Мюлер излезе, за да провери при последните лъчи на залеза резултатите от артилерийския огън, и погледът му се спря върху камбанарията, която се очертаваше спокойно в лазура.

— Тоя манастир ще си остане на веки веков! — възкликна той разгневен.

— Амин! — отговори спокойно Зброжек.

Вечерта в главната квартира отново се състоя съвещание, което беше още по-мрачно от предишните. Откри го самият Мюлер.

— Днешният огън — каза той — не донесе никакви резултати. Нашият барут се свършва, загубихме половината си хора, останалите нямат желание да воюват, очертава се поражение, а не победа. Хранителните припаси вече ни липсват, на подкрепления не можем да се надяваме.

— А манастирът си стои незасегнат както в първия ден на обсадата! — добави Садовски.

— Какво ни остава?

— Позор…

— Получих заповеди — каза генералът — или да свършвам по-бързо, или да се оттегля и да тръгна за Прусия.

— Какво ни остава?… — повтори хеският княз. Всички очи се обърнаха към Вжешчович, а той каза:

— Да спасяваме честта си!

Кратък, на пресекулки смях, който повече приличаше на скърцане със зъби, се изтръгна от устата на Мюлер, наричан Полиоркетес.

— Вжешчович иска да ни научи как се възкресяват мъртви! — каза той.

Вжешчович се престори, че не чува.

— Честта си спасиха само падналите — каза Садовски. Мюлер започна да губи самообладание.

— А тоя манастир още си стои там?… Тази Ясна гура, тоя курник?!… И аз не можах да го превзема?!… И ние се оттегляме?… Сън ли е това или аз говоря наяве?…

— Тоя манастир, тази Ясна гура още стои там — повтори хеският княз дума по дума — и ние се оттегляме… бити?…

Настана кратко мълчание; изглежда, че командирът и подчинените му намират някакво диво удоволствие да припомнят собственото си унижение и срам.

Ненадейно Вжешчович взе думата и заговори бавно и натъртено.

— Много пъти се е случвало — каза той, — във всички войни обсадената крепост да плати откуп на обсадителите и тогава те са си отивали като победители, защото дава ли някой откуп, с това се признава за победен.

Офицерите, които отначало слушаха думите му с презрение и пренебрежително, сега се заслушаха по-внимателно.

— Нека тоя манастир ни даде какъв да е откуп — продължи Вжешчович — и тогава никой не ще каже, че не сме могли да го превземем, а че не сме искали.

— Но те дали ще се съгласят? — попита хеският княз.

— Залагам главата си — отвърна Вейхард, — нещо повече: войнишката си чест!

— Това може! — каза внезапно Садовски. — До гуша ни е дошла вече тази обсада, но и на тях е дошла до гуша. Какво мислиш по това, ваше достойнство?!

Мюлер се обърна към Вжешчович:

— Поради твоите съвети, графе, аз преживях цяла редица тежки моменти, по-тежки от когато и да било през живота ми, но за тоя последен съвет благодаря и ще остана благодарен.

Всички гърди си отдъхнаха с облекчение. Наистина вече не можеше да става дума за нищо друго, освен за оттегляне с чест.

На другия ден, в деня на Свети Стефан, всички офицери се събраха да изслушат отговора на свещеник Кордецки на писмото на Мюлер, в което имаше предложение за откуп и беше изпратено сутринта.

Трябваше да чакат дълго. Мюлер се преструваше на весел, но по лицето му се виждаше, че тая веселост е престорена. Никой от офицерите не можеше да се заседи на едно място. Всички сърца биеха неспокойно.

Хеският княз и Садовски стояха при прозореца и разговаряха тихо.

— Какво мислиш, ваша милост, ще се съгласят ли? — попита първият.

— По всичко изглежда, че ще се съгласят. Кой не би искал да се отърве от една все пак толкова страшна опасност срещу петнайсетина хиляди талери, особено като се има предвид, че монасите нямат светски амбиции и мисъл за войнишка чест или поне не би трябвало да имат. Страхувам се обаче, че генералът поиска твърде много.

— Колко поиска?

— Четирийсет хиляди талера от монасите и двайсет от шляхтата. Но в най-лошия случай те ще искат да се пазарят.

— Да отстъпим, за Бога, да отстъпим! Ако знаех, че нямат пари, готов съм да им дам назаем от своите, стига да ни дадат възможност да си отидем с чест.

— А аз ще ти кажа, ваша княжеска светлост, че макар тоя път да признавам съвета на Вжешчович за добър и да вярвам, че те ще се откупят, такава треска ме тресе, та бих предпочел десет атаки, отколкото това очакване.

— Ех, прав си, ваша милост. Но все пак тоя Вжешчович… може да отиде високо…

— Дори на бесилката.

Събеседниците не отгатнаха. Защото граф Вейхард Вжешчович го чакаше по-лоша съдба дори от бесилката.