Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

— Нима пан маршал Любомирски е против шведите?

— Разни неща приказваха за него, че се колебаел ту на едната, ту на другата страна, но като почнаха всички да се надигат в цялата страна, и той се обяви срещу шведите. Маршалът е силен и много зло може да им направи! Сам би могъл да воюва срещу шведския крал. И хората разправят, че до пролетта в Жечпосполита не ще остане нито един швед…

— Дай боже да стане така!

— Та как може другояче, ваша милост, щом след обсаждането на Ченстохова всички скочиха срещу тях. Войската се бунтува, шляхтата вече ги бие, където може, селяните се събират в чети, а към всичко това и татарите идат, иде и ханът лично; той е победил Хмелницки и казаците и е заявил, че ще ги затрие окончателно, освен ако тръгнат срещу шведите.

— Но и шведите имат още много привърженици между пановете и шляхтата, нали?

— Само оня държи с тях, който е принуден, но и тия хора само очакват удобен случай. Едничък князът вилненски воевода се е присъединил искрено към тях, но това му излезе през носа.

Кмичиц чак спря коня, но едновременно се хвана за хълбока, понеже го прониза остра болка.

— За Бога! — възкликна той, като сподави стона си. — Казвай какво става с Радживил? Още ли си седи в Кейдани?

— О, райска врата от слонова кост! — каза старецът. — Аз знам само това, което приказват хората, а Бог знае какво не приказват. Едни говорят, че князът воевода вече не бил жив; други, че още се държи срещу пан Сапеха, но едва диша. Говори се, че се били в Подлесието и пан Сапеха победил, защото шведите не могли да дойдат на помощ на княза воевода… Сега се разправя, че е обсаден от пан Сапеха в Тикочин и че вече е свършено с него.

— Слава Богу! Благородните вземат връх над предателите!… Слава Богу! Слава Богу!

Кемлич погледна към Кмичиц изпод око и сам не знаеше какво да мисли. Защото в цяла Жечпосполита беше известно, че ако отначало Радживил възтържествува над собствената си войска и над шляхтата, която не искаше шведското владичество, това бе станало в значителна степен благодарение на Кмичиц и на хората му.

Но старият не издаде тая си мисъл пред своя полковник и продължиха да пътуват мълчаливо.

— А какво става с княз Богуслав? — попита най-сетне пан Анджей.

— Не съм чувал нищо за него, ваша милост — отговори Кемлич. — Може да е в Тикочин, а може при електора. Сега там има война и самият шведски крал е тръгнал към Прусия, а в това време ние търсим нашия господар. Дай ни го, Боже! Защото, щом само се покаже, всички ще застанат при него като един човек и войската веднага би напуснала шведите.

— Сигурен ли си?

— Ваша милост! Аз зная само това, което разправяха войниците, които по принуда стоят при Ченстохова. Там има няколко хиляди души отбор конница, командвана от пан Зброжек, пан Калински и други полковници. Смея да кажа, ваша милост, че никой там не служи по добра воля, освен бандитите на Куклиновски, защото те искаха да се налапат със съкровищата на Ясна гура. Но всеки честен войник само се вайкаше и се оплакваха един пред друг: „Стига ни вече тази еврейска служба! Нека само нашият господар да прекрачи границата, веднага ще обърнем сабите си срещу шведите, но докато го няма, какво можем да правим? Къде да отидем?“ Така се оплакваха те, а и в другите полкове, които се намират под предводителството на хетманите, е още по-лошо. Това зная сигурно, защото от тях идваха делегации при пан Зброжек да го увещават и там се съвещаваха скрито нощем, за което Мюлер не знаеше, макар и той да чувстваше, че около него става все по-зле.

— А князът вилненски воевода в Тикочин ли е обсаден? — попита пан Анджей.

Кемлич отново погледна неспокойно към Кмичиц, понеже помисли, че може би го тресе треска, щом го кара да повтаря два пъти едно и също нещо, за което току-що ставаше дума — въпреки това отговори:

— Обсаден е от пан Сапеха.

— Справедлив е Божият съд! — каза Кмичиц. — Той, който по сила можеше да се сравнява с кралете!… Никой ли не остана с него?

— В Тикочин има шведски гарнизон. А около особата на княза воевода са останали само няколко по-верни придворни.

Гърдите на Кмичиц се изпълниха с радост. Той се страхуваше от отмъщението на страшния магнат върху Оленка, и макар да му се струваше, че е предотвратил това отмъщение със заплахите си, все пак непрекъснато го измъчваше мисълта, че би било по-добре и по-безопасно за Оленка и за всичките Билевичи да живеят в яма с лъвове, отколкото в Кейдани, под ръката на княза, който никога на никого не е простил. Сега обаче, когато князът беше паднал, противниците му трябваше да тържествуват; сега, когато бе лишен от сила и значение, когато беше господар само на едно просто замъче, в което отбраняваше собствения си живот и свобода, той не можеше да мисли за отмъщение; ръката му бе престанала да тежи над неприятелите му.