Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

И те се движеха като побъркани. Неотдавнашните песни на триумф замряха на устата им и те сами се питаха крайно слисани: „Нима това е същият народ, който вчера напусна собствения си крал и се предаде без бой?“ Как така! Пановете, шляхтата, войската бяха преминали на страната на победителя по небивал в историята начин; градовете и замъците сами отваряха вратите си; страната беше заета. Никога превземането на една страна не бе струвало по-малко сили и кръв. Самите шведи се удивляваха на тая лекота, с която окупираха могъщата Жечпосполита, и не можеха да скрият презрението си към победените, които при първото блясване на шведския меч се отрекоха от краля си, от отечеството си, стига да могат да се радват спокойно на живота и имота си, а и да натрупат нови богатства в бъркотията. Това, което навремето си казваше Вжешчович на императорския пратеник Лизола, повтаряха го както кралят, така и всички шведски генерали:

„В тоя народ няма храброст, няма постоянство, няма ред, няма вяра, нито патриотизъм — трябва да загине!“

Те бяха забравили, че този народ има още едно чувство — това именно, на което Ясна гура беше земен изразител.

И в това чувство се криеше неговото възраждане.

Ето защо грохотът на оръдията, който се обади под светата обител, едновременно се обади и във всички магнатски, шляхтишки, граждански и селски сърца. Възклик на ужас се разнесе от Карпатите до Балтийско море и великанът се пробуди от своето вцепенение.

— Това е друг народ! — говореха изумени шведските генерали.

И като се почне от Арфуид Витенберг, та се свърши с комендантите на отделните замъци, всички изпращаха на Карл Густав, който се намираше в Прусия, вести, изпълнени със страх.

Те губеха почва под краката си; вместо някогашните приятели навсякъде срещаха врагове, вместо предаване — съпротива, вместо страх — дива и готова на всичко смелост; вместо мекост — жестокост; вместо търпение — мъст.

А в това време от ръка на ръка в цялата Жечпосполита се разнасяше в хиляди екземпляри манифестът на Ян Казимеж. Той беше издаден по-рано в Шльонск, но отначало не будеше отклик. Сега, напротив, го виждаха по още неокупираните замъци. Стига да не потискаше някъде шведска ръка, там шляхтата се събираше на групи и групички, биеше се в гърдите и слушаше възвишените слова на краля изгнаник, който сочеше грешките и греховете и заповядваше да не се губи надежда и да се вдигат за спасението на падналата Жечпосполита.

„Макар че неприятелят е нахлул толкова навътре, все пак не е късно (пишеше Ян Казимеж) да си възвърнем загубените провинции и градове, да възстановим дължимата на Бога възхвала, да напоим осквернените черкви с неприятелска кръв и да подновим нашите свободи и права в обичайните рамки и старополските постановления; стига само да се възвърне тая старополска добродетел и оная observantia 5 5 Постоянство (лат.). — Бел.прев. на нашите прадеди в Любезност и Вярност към краля, и обичта, с която нашият дядо Зигмунт Първи се гордееше пред разните народи. Започна вече промяна на по-раншните провинения към добродетелта. За когото Бог и светата вяра в него стои над всяко благо, нека се вдигне със своята Любезност и Вярност против шведския неприятел. Не чакайте вождове и воеводи или оня ред, който е предвиден в общоприетото право. Неприятелят вече е объркал всички тия неща с вашата Любезност и Вярност; но един до друг, трети при двамата, четвърти при тримата, пети при четиримата и така per consequens 6 6 И така нататък (лат.). — Бел.прев. всеки да се присъедини, като дойде със своите крепостни и където е възможно, предприеме някакъв отпор. Едва там ще си изберете вожд. Свързвайте се чета с чета и като направите вече наистина от себе си войска и си изберете над нея именит вожд, почакайте нашата особа, без да изпущате случай да поразявате неприятеля, ако ви попадне. А ние, щом чуем за случая, за вашата готовност и за склонността към нас на вашата Любезност и Вярност, веднага ще дойдем и ще сложим нашия живот там, където трябва да защитим целостта на отечеството.“

Тоя манифест се четеше дори в стана на Карл Густав, дори по замъците, които имаха шведски гарнизони, и всякъде, където се намираха полски хоронгви. Шляхтата обливаше със сълзи всяка кралска дума, съжаляваше за добрия господар и си даваше клетва пред разпятието, пред иконите на пресветата Дева и пред иконичките, които носеше окачени на шия, да изпълни неговата воля. А за да докажат своята готовност, докато въодушевлението още гореше в сърцата и сълзите не бяха изсъхнали, без да чакат много, яхваха тук-таме конете и се хвърляха незабавно срещу шведите.