Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

— Слава Богу! Слава Богу! — повтори Кмичиц.

И главата му беше толкова заета с тази промяна в съдбата на Радживил и с това, което се бе случило през цялото време на престоя му в Ченстохова, и с мисълта къде се намира оная, която бе обикнало неговото сърце, и какво беше станало с нея — че за трети път попита Кемлич:

— Значи казваш, че князът е бит?

— Бит напълно — отговори старецът. — Ти, ваша милост, да не си болен?

— Хълбокът само ме боли. Но това е нищо! — отговори Кмичиц.

И отново пътуваха в мълчание. Изморените коне постепенно намаляваха крачка, докато най-сетне започнаха да вървят ходом. Това монотонно движение приспа смъртно уморения пан Анджей и той спа дълго, като се клатеше на седлото. Събуди го едва бялата дневна светлина.

Той се огледа учуден наоколо, защото в първия момент му се стори, че всичко, което бе прекарал през тая нощ, е било само сън; най-сетне попита:

— Вие ли сте, Кемлич? Ние от Ченстохова ли идем?

— Разбира се, ваша милост!

— А къде се намираме?

— Охо! Вече сме в Шльонск! Тук вече шведите няма да ни хванат!

— Много добре! — каза Кмичиц, който дойде напълно на себе си. — А къде е сега нашият милостив крал?

— В Глогова.

— Тогава ще отидем там да се поклоним доземи на господаря и да му предложим службата си. Но слушай, старо!

— Слушам, ваша милост!

Кмичиц обаче се замисли и не започна да говори веднага. Очевидно той редеше нещо в главата си, колебаеше се, преценяваше, най-сетне каза:

— Не може другояче!

— Слушам, ваша милост! — повтори Кемлич.

— Да не сте посмели да кажете нито на краля, нито на когото и да било от придворните кой съм!… Наричам се Бабинич и идвам от Ченстохова. За голямото оръдие и за Куклиновски можете да говорите… Но името ми няма да споменавате, че може там да схванат превратно намеренията ми и да ме сметнат за предател, понеже в заслепението си аз служех на княза вилненски воевода и му помагах, което са могли да чуят в кралския двор.

— Пане полковник! След това, което ваша милост направи в Ченстохова…

— А кой ще засвидетелства, че това е истина, докато манастирът е обсаден?

— Ще бъде според заповедта ти.

— Ще дойде време истината да излезе наяве — каза Кмичиц сякаш на себе си, — но най-напред ще трябва нашият милостив господар да се убеди сам… После и той ще ми даде свидетелство!

Така разговорът се свърши. В това време се беше напълно съмнало. Старият Кемлич започна да пее утринни молитви, а Козма и Дамян му пригласяха басово. Пътят беше тежък, защото бе много студено, а при това непрекъснато ги спираха и разпитваха за новини, особено дали Ченстохова още се отбранява. Кмичиц отговаряше, че се отбранява и ще се защити, но въпросите нямаха край. Друмищата гъмжаха от пътници, странноприемниците навсякъде по пътя бяха заети. Едни хора бяха напуснали пограничните земи на Жечпосполита и се бяха скрили навътре в страната, за да избегнат шведския гнет, други отиваха към границите за вести от родината; непрекъснато срещаха шляхтичи, на които шведите бяха крайно дотегнали и като Кмичиц отиваха да предложат службата си на краля изгнаник. Понякога се срещаха и въоръжени групи на панове, понякога по-големи или по-малки части от ония войски, които било доброволно, било по силата на договорите с шведите бяха преминали границата, като например войската на киевския кастелан.

Вестите от страната бяха вече съживили надеждите на тия „exules“ 4 4 Изгнаници, емигранти (лат.). — Бел.прев. и мнозина се готвеха да се връщат с оръжие в ръка. В целия Шльонск и особено в Рачиборското и Ополското княжество кипеше като в котел; пратеници летяха с писма до краля и от краля до киевския кастелан, до примаса, до канцлера Коричински, до пан Варшицки, краковски кастелан, пръв сенатор на Жечпосполита, който нито за миг не бе изоставил каузата на Ян Казимеж.

Тия панове в споразумение с великата кралица, непоколебима в нещастието, поддържаха връзка и помежду си, и с родината, и с по-първите хора в нея, за които се знаеше, че са готови да се върнат на страната на законния крал. От своя страна пратеници пращаха и коронният маршал, и хетманите, и войската, и шляхтата, която се готвеше да грабне оръжие.

Това беше навечерието на всеобща война, вече избухнала на някои места. Шведите потушаваха тия местни пориви било с оръжие, било с брадвата на палача, но огънят, угасен на място, веднага пламваше на друго. Страхотна буря се надвеси над главите на скандинавските нашественици; земята, макар и покрита със снегове, започна да пари краката им; заплаха и отмъщение ги обграждаха от всички страни, плашеха се от собствените си сенки.