Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Така по-малките шведски части почнаха да се топят и гинат. Това ставаше в Литва, Жмудж, Мазовше, Велкополска и Малополска. Много пъти шляхтата, събрала се у съсед на кръщене или имен ден, на сватба или кулиг 7 7 Шествие за забава от няколко шейни и музика, което посещава съседските имения. — Бел.прев. , без никакви войнствени намерения, завършваше веселбата си с това, че щом пийнеше, връхлиташе като мълния върху близка шведска команда и я изсичаше до крак. След това кулигът продължаваше по-нататък всред песни и възгласи, като прибираше по пътя ония, които искаха да се „веселят“, превръщаше се в жадна за кръв тълпа, от тълпата в „чета“, която вече започваше постоянна война. Крепостните селяни и слуги се присъединяваха на цели тълпи към забавата; други съобщаваха за отделни шведи или за малки части, настанени непредпазливо по селата. И броят на кулигите и маскените забави растеше от ден на ден. А в тия кървави забави се влагаше присъщата на народа веселост и смелост.

С готовност се преобличаха като татари, самото име на които изпълваше шведите със страх, защото между тях се носеха чудновати мълви и приказки за дивотата и страхотното и жестоко мъжество на тия синове на кримските степи, а скандинавците не се бяха срещали с тях никога досега. И понеже се знаеше навсякъде, че ханът иде със стохилядна орда на помощ на Ян Казимеж, а шляхтата вилнееше и нападаше отделни команди, оттук се създаде необикновена бъркотия.

Шведските полковници и коменданти в много градове бяха наистина убедени, че татарите са вече дошли и се оттегляха бързо в по-големите крепости или станове, като разнасяха навсякъде лъжливата новина и тревога. В това време областите, които се бяха отървали по тоя начин от неприятеля, можеха да се въоръжават и да превръщат недисциплинираната тълпа в по-прилична войска.

Но още по-страшни за шведите от шляхтишките кулиги и от самите татари бяха селските движения. Отдавна, от първия ден на обсадата на Ченстохова всред народа започна кипеж и тия спокойни и търпеливи досега орачи взеха да дават тук-таме отпор, да грабват тук-таме коси и тояги и да помагат на шляхтата. По-проницателните шведски генерали гледаха с извънредно голям страх на тия облаци, които всеки момент можеха да се превърнат в истински потоп и да погълнат нашествениците без остатък.

Най-удобно средство да смажат в зародиш страшната опасност им се струваше заплахата. Карл Густав още коткаше и с ласкателни слова задържаше тия полски хоронгви, които го бяха последвали в Прусия. Не пестеше също така похвалите си и към пан хоронжи Конецполски, прочутия полковник от Збараж. Той беше при него с шестхилядна несравнима конница, която при първото сблъскване с електора всели такъв страх и нанесе такива щети на прусите, че електорът се отказа да воюва и се съгласи на преговори.

Шведският крал изпращаше писма и до хетманите, магнатите и шляхтата, пълни с благоволение, увещания и насърчения да му останат верни. Но едновременно издаде заповед до генералите и комендантите си да потушават с огън и меч всяка съпротива вътре в страната и преди всичко да избиват до крак селските чети. Така започна периодът на желязното войнишко управление. Шведите изоставиха привидното приятелство. Меч, огън, грабеж, гнет заместиха по-раншната престорена благосклонност. От замъците изпращаха силни конни и пехотни части да преследват кулигите. Сриваха със земята цели села, опожаряваха шляхтишки имения, черкви и черковни домове. Пленените шляхтичи предаваха в ръцете на палачите; на пленените селяни отсичаха дясната ръка и така ги пущаха да се завърнат по домовете си.

Особено наежени бяха шведските части във Велкополска, която се бе предала първа, но и първа се вдигна срещу чуждото владичество. Командирът Стен заповяда веднъж да отсекат там ръцете на повече от триста селяни, уловени с оръжие в ръка. По градчетата построиха постоянни бесилки, които всеки ден кичеха с нови жертви. Същото правеше Магнус де ла Гард в Литва и Жмудж, където най-напред грабнаха оръжие селищата, населени с дребни шляхтичи, а след тях и селяните. А понеже в бъркотията шведите мъчно можеха да различат собствените си защитници от неприятелите, не щадяха никого.

Но огънят, подклаждан с кръв, вместо да гасне, се засилваше все повече и започна война, в която двете страни не мислеха вече за самата победа, за замъците и градовете или провинциите, но за смърт или живот. Жестокостта засилваше омразата и започнаха не да воюват, а да се избиват безмилостно помежду си.