Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Тая война на избиване беше едва в началото си, когато пан Кмичиц стигна заедно с тримата Кемличи до Глогова след трудно пътуване поради нараняването му. Пристигнаха нощем. Градът беше препълнен с войска, панове, шляхтичи, кралски и магнатски слуги, а странноприемниците бяха толкова претъпкани, че старият Кемлич само с най-големи усилия можа да намери квартира за пан Анджей у един въжар, който живееше извън града.

Тоя ден пан Анджей прекара измъчван от болки и с висока температура поради изгарянето. Навремени мислеше, че ще се разболее тежко, на легло. Но железният организъм победи. На другата нощ му стана по-леко, а на разсъмване се облече и отиде в енорийската черква, за да благодари на Бога за чудесното си спасение.

Сивата и снежна зимна утрин едва бе разсеяла мрака. Градът още спеше, но през вратата на черквата вече се виждаше светлина в олтара и долитаха звуци от орган.

Кмичиц влезе вътре. Свещеникът служеше пред олтара, богомолците в черквата още бяха малко. В седалките бяха коленичили двайсетина души със скрити в шепи лица, а когато очите му привикнаха с мрака, освен тях пан Анджей видя някаква фигура, просната пред самия олтарен парапет върху постлан на пода килим. Зад него бяха коленичили две деца с румени и почти ангелски детски лица. Тоя човек лежеше неподвижно и само по гърдите, раздвижвани непрекъснато от тежки въздишки, можеше да се познае, че не спи, че се моли горещо и с цялата си душа. Кмичиц също потъна в благодарствена молитва, но след като я свърши, очите му неволно се обърнаха към просналия се мъж и вече не можаха да се откъснат от него, така го приковаваше нещо към тоя човек. Въздишки, подобни на стонове, доловими в черковната тишина, непрекъснато разтърсваха тая фигура. Жълтите блясъци на запалените пред олтара свещи и дневната светлина, която се белееше през прозорците, я изтръгваха от мрака и правеха все по-видима.

От облеклото пан Анджей веднага се досети, че това трябва да е някой големец, защото и всички околни, без да изключим свещеника, който извършваше богослужението, го гледаха с почит и уважение. Непознатият беше цял облечен с черно кадифе, подплатено със самурени кожички, само върху раменете си имаше обърната бяла дантелена яка, изпод която надничаха златните кръгчета на огърлица; черна шапка със също така черни пера беше сложена отстрани, а един коленичил зад килимчето паж държеше ръкавици и лъсната в светлосиньо шпага. Пан Кмичиц не можеше да види лицето на непознатия, защото беше скрито в гънките на килима, а освен това напълно го заслоняваха пръснатите около главата къдрици на необикновено голямата перука.

Пан Анджей се приближи до самия парапет, за да може да види лицето, когато непознатият стане. В това време богослужението наближаваше края си. Свещеникът вече пееше „Pater noster“ 8 8 Отче наш (лат.). — Бел.прев. . Хората, които искаха да бъдат на следната черковна служба, прииждаха през главната входна врата. Лека-полека черквата се напълни с лица с подбръснати глави, облечени с дълги кожуси, войнишки куртки, шуби и златоткани копринени наметала. Стана доста тясно. Тогава Кмичиц бутна по лакътя застаналия до него шляхтич и прошепна:

— Прощавай, ваша милост, че те безпокоя при богослужението, но любопитството е по-силно. Кой е тоя човек?

И той посочи с очи легналия ничком пан.

— Навярно ваша милост си пристигнал отдалеко, щом не знаеш кой е той? — отвърна шляхтичът.

— Разбира се, че съм пристигнал отдалеко и затова питам, с надежда, че ако попадна на някой любезен човек, той не ще откаже да ми отговори.

— Това е кралят.

— За Бога! — възкликна Кмичиц.

Но в тоя момент кралят стана, защото свещеникът тъкмо започваше да чете евангелието.

Пан Анджей видя отслабнало, жълто и прозрачно като черковен восък лице. Кралските очи бяха влажни, а клепачите зачервени. Човек би казал, че цялата съдба на отечеството се беше отразила върху това благородно лице — толкова болка, страдание и грижа имаше в него. Безсънни нощи, прекарвани в молитва и грижи, страхотни разочарования, скиталчество, изоставеност, унизено величие на тоя син, внук и правнук на могъщи крале, огорчение, с което така обилно го пояха собствените му поданици, неблагодарност на страната, за която беше готов да пожертва и кръвта, и живота си — всичко това можеше да се прочете по лицето му като в книга. Но въпреки това от него лъхаше не само примирение, добито чрез вярата и молитвата, не само величието на крал и Божи помазаник, но и толкова велика, неизчерпаема доброта, та се виждаше, че е достатъчно най-големите родоотстъпници, най-виновните да протегнат само ръце към тоя баща и той ще ги поеме, ще прости и ще забрави собственото си онеправдаване.