Хенрик Сенкевич - Quo vadis

Хенрик Сенкевич (1846–1916) е най-популярният полски белетрист. В края на XIX и началото на XX век той е увенчан със световна слава и творчеството му се сочи като образец на художествено майсторство при разработката на историческа тематика. На първо място тук заслугата се пада на романа „Quo vadis“, преведен на много езици и проникнал до всички кътчета на света. Но преди да обърне поглед към историята, Сенкевич пише разкази и повести из съвременния нему полски живот („Хуморески от папката на Ворошило“, 1872 г.; „Скици с въглен“, 1877 г.; „Янко музикантът“, 1879 г.; „За хляб“, 1882 г. и др.), някои от които и днес си остават класически примери на белетристичното изкуство. В началото на 80-те години на миналия век авторът идва до заключението, че със своите дребни прояви и с липсата на по-възвишени идеали действителността в тогавашна Полша не е подходяща за творческо пресъздаване; такива произведения не носят полза на поробената родина. А както знаем, принципът за обществената ценност на художественото произведение, на категорията „полза“, съчетан с естетическата ценностна категориите „красота“, „правда“ и „добро“, е ръководен принцип на писателя през целия му творчески път. В писмо от 1880 г. до един свой приятел Сенкевич пише: „Почувствах отвращение към разказа, към героите-лилипути и към сантименталността на тънко звучащата квинта, към своите и чуждите творби от този род, та си рекох: iam satis. Ще опитам на друга нота. Там, в миналото, всичко е така ясно и величаво в противовес на бедността на днешния живот.“ Когато пък датският литературен историк и критик Георг Брандес посещава Варшава и около въпроса за знамението на историческия роман като художествено произведение се повежда оживен спор, Сенкевич мотивира своя преход от една тематика към друга по следния начин: „Не е ли по-добре и по-разумно, вместо да се рисува днешното състояние на умовете и хората, днешната им ограниченост, противоречието между тях, безсилието и лутанията им, да се покаже на нашето общество, че е имало още по-лоши моменти, по-страшни и по-отчайващи, и въпреки това спасението и възраждането пак е идвало. Първото може да обезнадежди и да отчае до крайност, а второто дава сили, влива надежда и разпалва желанието за живот.“

Разбира се, към всичко това трябва да се прибавят и други обстоятелства, които значително улесняват този преход: от една страна, историческото образование на Сенкевич, от друга, семейната среда, в която по традиция е имало военни, в която спомените за миналото на Полша са добре запазени и отношението към големите исторически събития е живо, и, от трета, вътрешното влечение на автора към историята. „С любов чета исторически книги, хроники, мемоари и пътеписи“ — казва Сенкевич в статията си „За моето творчество“. Най-сетне не е без значение в случая и общият интерес през XIX в. към историята, към близкото или далечното минало. „Нашият век — пише Белински — преимуществено е исторически век. Историческото съзерцание могъщо и неотразимо е проникнало във всички сфери на съвременното съзнание. Историята сега става сякаш основа и единствено условие за всяко живо знание: без нея са невъзможни постиженията нито на изкуството, нито на философията.“ Затова историческата тематика широко нахлува в различните сфери на изкуството — литература, музика, живопис.

И наистина, Хенрик Сенкевич не се излъгва в надеждите си да помогне на поробената родина, да подкрепи сърцата на обезверените поляци. Появата на всеки негов исторически роман се превръща в събитие за полската литература и култура, за полския читател. Само отделни литературни историци и критици (Ст. Бжозовски, В. Фелдман и др.) не споделят този възторг. Вацлав Налковски например се оплаква, че години наред не може да намери издател или редактор на вестник, която да помести нещо против Сенкевич. Почти всички отрицания остават глас в пустиня. Възхищението обхваща всички слоеве на полското общество. Малко художествени творби в полската литература са докоснали така силно патриотичната струна на полската душа и са оказали такова огромно влияние върху националното осъзнаване на поляка, както Сенкеничевите исторически романи. Чрез тях той издига полската белетристика на равнището на национален епос, от който лъха, в противовес на останалата литература от епохата, бодър тон и вяра в по-щастливо бъдеще.