Хенрик Сенкевич - Quo vadis

При изобразяването на двата свята — езическия и християнския — на автора повече се е удал отмиращият, слизащият вече от историческата сцена. И образите тук са по-конкретно обрисувани, и картините са по-релефни, и страстите са по-ясно изразени. Целият този свят е разкрит така не за да бъде утвърден, а за да се отрече напълно, за да бъде произнесена върху него строга присъда. Не само отделните картини и образи от този свят, но и най-малките подробности внушават отвращение и погнуса, възмущение и гняв. Всяха дума тук има и логическа, и емоционална сила. Трябва да се подчертае, че каквито и оргия и деморализиращи сцени да рисува, авторът спазва точна мярка в мисълта и израза, определена „от разума и вкуса“, „Литературата — пише Сенкевич — не може да си служи с такива изрази, от които се срамуват даже и простите хора помежду си. Обективната действителност, доколкото става въпрос за престъпници, за паднали, за бедняци, може да се постигне по друг начин — чрез предаване на тяхното душевно състояние, на техните мисли и дела, най-сетне чрез напрежението на техния говор, но не и чрез буквалното цитиране на техните проклятия и цинизми. Така че в избора на образите, както и в избора на изразите, има известна мярка, която се определя от разума и добрия вкус.“ („Писма за Зола“) Затова именно Сенкевич никога не изпада в цинизъм и порнография, макар темата в много случаи да дава възможност за груб натурализъм от рода на Мопасановия или тоя на Зола. Макар християнският свят да е обрисуван в романа по-слабо, той играе много важна роля: той именно е съпротивляващата се сила срещу деспотизма; той е носител на непоколебимата вяра в победата на доброто и справедливостта над злото; той именно не може да се помири с делата на робовладелческата аристокрация и неограничения монархизъм. Християнският свят в оня момент, по думите на Енгелс, е онази сила, която въпреки всички жестокости неудържимо върви напред и нанася морални удари върху езичеството. И колкото повече се засилват преследванията от страна на управляващите кръгове, толкова по-силна става вярата на християните в неизбежната гибел на старото. Казано с други думи, новата религия в оня момент играе революционизираща роля.

Ето такъв именно момент — отмиране на старото и раждане на новото и борбата между тях — Хенрик Сенкевич е доловил в Нероновата епоха и го е изобразил в романа си „Quo vadis“ със средствата на повествователното изкуство, и то така правдиво исторически в психологически, както никой друг. В писмото си до Я. Янчевски от 1895 г. той изрично подчертава, че при написването на това произведение усилията му са били насочени към създаване на „правда и впечатление за реалност“. Справедливостта изисква да се отбележи, че в това отношение Сенкевич действително е постигнал целта си. Учените не един път сочат романс като средство за научаване на Нероновата епоха.

Нарисуваната от Сенкевич картина на сблъскването на двата свята прави впечатление преди всичко със своята всеобхватност и детайли. Тук са помазани не само главните механизма на управляващата административна машина на робовладелческия Рим, но и нейните бурмички; показана е нейната сила, но същевременно и нейната слабост. Това е епоха на дълбок кризис на античните порядки, предизвикан от вътрешни противоречия. Този свят е потънал в престъпления, които, по думите на Крисп, „зоват за отмъщение“. Но на епохата е погледнато, както се каза, от морални позиции. Затова и образите са изградени в светлината на техните морални черти. В съзнанието на читателя те остават като морални типове: Нерон е тип на покварен до дъното на душата си неограничен монарх от епохата на упадъка на римската робовладелческа аристокрация; Петроний — на изтънчен естет; Помпония Грецина — на съпружеска вярност; Крисп — на проповедник от времето на ранното християнство; Тигелин — на угодник, на лакей, който в стремежа си да получи благоволението на владетеля и да се издигне е готов на всякакви престъпления, и т.н. Всеки един от тези образи се явява пред читателя със своите типични морални черти. Всеки се разкрива пред очите ни посредством делата си, посредством постъпките си. И всичко това е изобразено напълно в духа на епохата, съгласно с историческата правда. Това са литературни образи, наистина изградени с голямо художествено майсторство.

Когато оценяваме значението на романа „Quo vadis“, трябва да се има пред вид, че той крие в себе си възможност не само за пробуждане на благородни чувства и мисли, но той предизвиква и остър протест срещу тиранията, срещу деспотизма, срещу своеволията. Особено силно звучи този протест в епилога, където се подчертава мисълта за неизбежната смърт на деспота, на тиранина. Смъртта на Нерон е символ на смъртта на онази система на управление, на която той е служил, на която е бил защитник. Думите: „И тъй премина Нерон, както преминава вихър, буря, пожар, война или мор“, с които завършва произведението, са ободрителен зов към падналите духом и пъшкащи под робство, те вещаят провал на деспотизма и идването на бъдещата свобода. Като показва процеса на загниването на римското общество, авторът подчертава историческата обреченост на режима, който се крепи на насилието и несправедливостта. Нарастването на народния протест, усилващ моралното влияние на напредничавите сили от всички обществени групи, се свързва с неизбежната гибел на Римската империя. Завършвайки с величествената перспектива за тържеството на правдата и човечеството над насилието и омразата, романът „Quo vadis“ има в края на XIX и началото на XX в. за полския народ обнадеждаващо, бодро, оптимистично звучене.