Хенрик Сенкевич - Quo vadis

За големия успех на романа допринася и обстоятелството, че той излиза в един много важен момент не само в историята на полската, но и в историята на европейската литература, когато натурализмът е извоювал предни позиции, когато индивидуализмът със своя егоизъм е разколебал голяма част от европейското общество и когато песимизмът подронва почвата под краката на човека и го разколебава по пътя му към прогреса. А песимизмът по онова време е взел големи размери в Полша. Видният полски писател Болеслав Прус пише по този въпрос следното: „Преди всичко бих желал да срещна в нашата сфера човек, който да не е песимист. Песимизмът е хрема на духа, той е болест, която се проявява епидемически в такива исторически епохи, каквато е сегашната. Историята има свои пролети, лета и зими, а това, което днес виждаме, е ноември на някогашната цивилизация. Главата е в мъгла, краката в блато, а гърдите дишат всевъзможни гнилости.“ Или: „Как да не бъде човек песимист при тия условия на живот? Може ли човек да не хване хрема в една такава прогнила атмосфера?… В поезията най-силно се отразяват чувствата на всяка епоха. Вземете днешната поезия; какво ще измерите в нея? Стонове на непреодолими страдания, оплаквания от неизбежно зло, пренебрежение към миналото, бичуване на днешното, а никаква надежда за бъдещето. А какво господства в белетристиката? Беднотия и престъпление или престъпление и беднотия. Мястото на героите, които биха тласнали света напред, заемат болни хора… Кажете ми, как съвременният писател може да създава разкази или повести «оптимистични», щом като животът върви в съвсем друга посока? Къде са материалите за весели повести? Този именно песимизъм създава безволеви личности, които често пъти не намират смисъл в живота и свършват със самоубийство.“

Работата обаче е там, че по онова време в Полша не всички мислители и творци вървят по този път и не всички губят надежда, че ще дойде по-светло бъдеще. За тях песимизмът е „отрова на умовете“, която трябва да се обезвреди. А това ще стане, като литературата на сълзите и отчаянието се замени с литература на надеждата, на здравото в живота, на оптимизма. И Хенрик Сенкевич е именно един от тези полски майстори на повествователното изкуство, които отричат песимизма, отричат литературата на патологичното. Сенкевичевите исторически романи са отрицание на епохата, в която те се раждат; те са отрицание на тогавашния песимизъм и на апатията към националните проблеми и борби. Те активизират и подхранват патриотизма и героичното, борческото начало. Така че в борбата срещу упадъчната литература в Полша в края на XIX и началото на XX в. Хенрик Сенкевич се включва твърде активно чрез своите исторически романи, между които е и „Quo vadis“.

Най-сетне влиянието на романа не се ограничава само в рамките на Полша. Докато другите исторически романи са свързани с полската история и поради това представляват интерес за по-ограничен кръг читатели, то „Quo vadis“ засяга въпроси, които малко или повече засягат всички хора на земята. Затова този роман за кратко време става една от най-популярните белетристични творби в световната литература, превежда се на различни езици, за него се пишат статии и рецензии, филмира се. Чрез екрана запознават с романа и онези милиони хора, които не са могли да го прочетат. Доказателство за огромното влияние на романа в края на XIX и началото на XX в. е и Вазовото стихотворение „Сенкевичу“, писано през 1916 г. по случай смъртта на писателя:

Петроний се събуди чак към обяд и както обикновено много уморен. Вечерта беше прекарал на пиршество у Нерон, а то беше продължило до късно през нощта. От известно време здравето му бе почнало да се влошава. Сам той казваше, че сутрин се събужда като вдървен и не може да събере мислите си. Но утринната баня и старателното масажиране на тялото от опитните роби ускоряваха постепенно ленивото му кръвообращение, разсънваха го, ободряваха го, възвръщаха силите му така, че от елеотезиума, тоест от последното отделение на банята, той излизаше просто възроден, с очи блестящи от остроумие и веселост, подмладен, изпълнен с жизненост, изящен, тъй недостижим, че и самият Отон не можеше да се мери с него: с истинския, както го наричаха, arbiter elegantiarum.