Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Вестта се носеше непрекъснато. Дворът се напълни с монаси, с шляхтичи, войници, жени и деца. Радостни викове се разнесоха наоколо. Едни се втурваха към стените, за да видят празния стан; други избухваха в смях или ридание.

Някои още не можеха да повярват; но непрекъснато прииждаха нови групи — както селяни, така и граждани.

Идеха от град Ченстохова и от околните села, от близките гори; идеха шумно, весело и с песни. Непрекъснато се кръстосваха нови и нови вести; всеки беше видял оттеглящите се шведи и разправяше накъде отивали.

След няколко часа склоновете и долу под възвишението беше пълно с хора. Портите на манастира се отвориха широко, както биваше обикновено преди войната; а всички камбани биеха, биеха, биеха… И тия гласове на тържество летяха в далечината и ги чуваше цяла Жечпосполита.

Снегът непрекъснато засипваше следите от шведите.

Към пладне тоя ден черквата беше толкова претъпкана, че както по настланите градски улици един камък е сложен плътно до друг, така и в нея една глава беше до друга. Свещеник Кордецки лично отслужваше благодарствен молебен, а на човешките множества се струваше, че го отслужва ангел. Струваше им се също така, че той ще изпее душата си в тая молитва за благодарност или че тя ще полети нагоре заедно с дима от кандилницата и ще се разлее във висините за слава на Бога.

Оръдеен грохот вече не разтърсваше нито стените, нито стъклата по прозорците, не засипваше хората с прах, не прекъсваше молитвите, нито тая благодарствена песен, която светият игумен подхвана всред всеобщ унес и плач:

Конете бързо носеха Кмичиц и тримата Кемличи към шльонската граница. Те пътуваха предпазливо, за да не се срещнат с някакъв шведски разезд, защото, макар хитрите Кемличи да имаха пропуски, издадени от Куклиновски и подписани от Мюлер, все пак войниците, дори снабдени с такива документи, обикновено биваха подлагани на разпит, а такъв разпит би могъл да се свърши зле за пан Анджей и другарите му. Затова те пътуваха бързо, та да минат час по-скоро границата и да се намерят дълбоко навътре в страната на германския император. Защото граничният пояс не беше запазен от шведски грабители, често пъти и цели райтарски части нахлуваха в Шльонск, за да ловят ония, които се промъкваха да отидат при Ян Казимеж. Но тримата Кемличи през престоя си в Ченстохова се бяха занимавали непрекъснато с лов на отделни шведи, та бяха прекосили вече надлъж и нашир цялата околност, всички гранични пътища, пътечки и проходи, където ловът беше най-богат, и се чувстваха като в собствения си край.

По пътя старият Кемлич разказваше на пан Анджей какво ставаше в Жечпосполита, а пан Анджей, затворен дълго време в крепостта, забрави за собствената си болка и слушаше жадно тия новини, понеже те бяха много неблагоприятни за шведите и предвещаваха вече близкия край на шведското владичество в Полша.

— Войската вече гледа с лошо око на шведските успехи и на приятелството си с шведите — говореше старият Кемлич — и докато по-рано войниците заплашваха със смърт хетманите, ако не се присъединят към шведите, сега сами предявяват искания и изпращат делегации при пан Потоцки да спасява Жечпосполита от бедствието, като се кълнат, че всички ще бъдат с него до самата си смърт. А някои полковници започнаха на своя глава да нападат шведите.

— Кой започна пръв?

— Пан Жегоцки, бабимостки староста, заедно с пан Кулеша. Те започнаха във Велкополска и причиняват големи неприятности на шведите; а в цялата страна има множество по-малки части, но е трудно да се знаят имената на предводителите им; те нарочно не ги казват, за да запазят семействата и имотите си от шведската мъст. От войската пръв се вдигна полкът, командван от пан Войнилович.

— Габриел ли?… Той ми е роднина, ако и да не се познавам с него!

— Той е истински войник. Той именно унищожи бандата на предателя Працки, която служеше у шведите, а самия него разстреля; сега е отишъл към високите планини отвъд Краков; там унищожил шведска част и спасил планинците, потискани от шведите…

— И планинците ли вече бият шведите?

— Те започнаха първи; но нали са прости селяни, поискаха веднага да освободят Краков със секирите си; генерал Дъглас обаче ги разпръсна, защото те нямат никакъв опит за бой в равнина. Но от няколкото отряда, които шведите пратиха подир тях в планините, не се върна нито един човек. Сега пан Войнилович помогна на тия селяни, а сам той отиде при маршала в Любовля и се присъедини към неговите войски.