Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Но ти ми заповяда да пазя тая твоя обител, затова нямам право да си отида; ти ме постави на стража, като вля в мене твоята мощ, и зная, Господи, и виждам, и чувствам, че дори злобата на неприятеля да стигне чак под черквата, дори да е подложен под нея всичкият барут и унищожителната селитра, достатъчно ми е да направя кръстен знак над тях, за да не избухнат…

Тук той се обърна към събраните и продължи така:

— Бог ми е дал тая сила, а вие отгонете страха от сърцата си! Моят дух прониква през земята и аз ви казвам: вашите неприятели лъжат, под черквата няма барутни змейове!… Вие, хора със страхливи сърца, вие, у които страхът е задушил вярата, не сте заслужили още днес да влезете в царството на милостта и покоя — затова няма барут под вашите крака! Бог иска да запази тая обител, та като Ноевия ковчег да се носи над потопа от нещастия и несрета, затова в името на Бога за трети път ви казвам: няма барут под черквата! А когато говоря от негово име, кой би посмял да ми възразява, кой би посмял да се съмнява още?…

След тия думи той замлъкна и загледа тълпата от монаси, шляхтичи и войници. Но в неговия глас имаше такава непоколебима вяра, увереност и сила, че те също така мълчаха и никой не се обади. Напротив — надеждата започна да осенява сърцата, докато най-сетне един от войниците, прост селянин, каза:

— Слава на името Божие!… От три дни говорят, че могат да вдигнат във въздуха крепостта, защо не я вдигат?

— Слава на пресветата Дева!… Защо не я вдигнат? — повториха двайсетина гласа.

И в тоя миг се яви странно знамение. Внезапно наоколо се разнесе шум от крила и цели ята от непрелетни птици долетяха в двора на крепостта и все нови и нови долитаха от съседните ограбени чифлици: сиви чучулиги, овесарки със златни гърди, бедни врабци, зеленикави синигери, червени снегари накацаха по чупките на покривите, по ъглите, по порталите на вратите, по черковните корници; други се въртяха като пъстроцветен венец над главата на свещеника, пляскаха с крилца, цвърчаха жално, сякаш молеха за милостиня, и никак не се страхуваха от хората. Присъстващите се смаяха от тая гледка, а свещеник Кордецки се моли кратко време, след което каза:

— Ето и горските птички идат под покровителството на Божията майка, а вие ли се усъмнихте в нейната сила?

Утеха и надежда отново се вляха в сърцата, монасите почнаха да се бият в гърдите и тръгнаха към черквата, а войниците към стените.

Жените излязоха да сипват зърна на птичките, които ги закълваха лакомо.

Всички обясняваха появата на тия дребни горски жители благоприятно за себе си и във вреда на неприятеля.

— Големи снегове трябва да има, щом тия птички вече не обръщат внимание нито на гърмежите, нито на оръдейния грохот, а се стремят към постройките — казаха войниците.

— А защо бягат от шведите при нас?

— Защото и най-скромното творение има достатъчно ум, за да различи неприятеля от своите.

— Не е това — отговори друг войник, — та нали и в шведския стан има поляци; но това значи, че там вече трябва да гладуват и конете нямат никаква зоб.

— Значи и нещо повече — каза трети, — то показва, че е чиста лъжа онова, което говорят за подложен барут.

— Как така? — попитаха всички изведнъж.

— Старите хора разправят — отговори войникът, — че когато някоя къща наближи да се срути, лястовиците и врабците, които гнездят под нейния покрив, отлитат два-три дни преди това; всяко творение има такъв ум, че да вижда отрано опасността. Та ако под манастира имаше барут, тия птици нямаше да долетят тук.

— Вярно ли е това?

— Като две и две четири!

— Слава на пресветата Дева! Спукана е тогава работата на шведите!

В тоя миг при югозападната врата се чу глас на тръба; всички изтичаха да видят кой иде.

Беше шведски тръбач, който носеше писмо от стана.

Монасите веднага се събраха в дефиниториума. Писмото беше от Вжешчович, който съобщаваше, че ако крепостта не се предаде до утре, ще бъде вдигната във въздуха.

Но дори тия, които преди малко бяха унили под бремето на страха, сега не повярваха на това предупреждение.

— Напразни заплахи! — викаха заедно монаси и шляхта.

— Тогава ще им пишем да не ни съжаляват. Нека ни вдигат във въздуха!

И наистина отговориха така.

В това време войниците, които се бяха струпали при тръбача, също отговаряха със смях на предупрежденията му.

— Добре! — казваха му те. — Защо трябва да ни щадите? По-скоро ще отидем в рая!

А този, който връчваше на пратеника писмото с отговора, му каза: