Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Той дори можеше да съзре гърлата, издадени малко над рова. Като се движеше бавно по рова, най-сетне откри своето оръдие. Тогава се спря и почна да се ослушва.

От насипа долиташе шум. Изглежда, че пехотата стоеше при оръдията в готовност. Но самата височина на насипа закриваше Кмичиц; можеха да го чуят, не можеха да го видят.

Сега мислеше само дали ще успее отдолу да стигне до отвора на оръдието, което се издигаше високо над главата му.

За щастие страните на рова не бяха много стръмни, а освен това неотдавна направеният насип, макар и поливан с вода, още не беше замръзнал, защото от някое време се беше затоплило.

Като взе всичко това предвид, Кмичиц започна да дълбае тихо дупки в склона на окопа и да се катери бавно към оръдието.

След четвърт час работа успя да се хване с ръка за отвора на топа. За миг увисна във въздуха, но необикновената му сила му даде възможност да се задържи така, докато пъхне червото в гърлото на оръдието.

— Ето ти, кученцето ми, суджук! — измърмори той. — Само да не се задавиш.

След тия думи се спусна надолу и започна да търси вървичката, която беше закачена към външния край на червото и висеше в рова. След малко я напипа с ръка. Но сега следваше най-голямата трудност, защото трябваше да секне огън и да запали вървичката.

Кмичиц се спря за малко в очакване да се вдигне някакъв по-голям шум между войниците на шанеца.

Най-сетне започна леко да чука огнивото о кремъка.

Но в тоя момент над главата му се чу въпрос на немски език:

— Кой е там в рова?

— Аз съм, Ханс! — отговори без колебание Кмичиц. — Шомполът ми отиде по дяволите в рова, та секвам огън да го намеря.

— Добре, добре — отговори артилеристът. — Цяло щастие, че не стреляме, иначе само въздухът би ти откъснал главата.

„Аха! — помисли Кмичиц. — Значи оръдието освен моя пълнеж има и свой собствен. Толкова по-добре.“

В тоя миг наситената със сяра връвчица се запали и дребни искрички започнаха да пълзят нагоре по сухата й повърхност.

Време беше да офейква. И Кмичиц, без да губи минутите, се спусна по рова с всички сили, като не обръщаше внимание на шума, който вдигаше. Но когато направи двайсетина крачки, любопитството в него преодоля чувството за страшната опасност.

„Ами ако връвчицата угасне, въздухът е влажен!“ — помисли пан Анджей.

И се спря. Хвърли поглед назад и видя искричката, но вече много по-горе, отколкото я беше оставил.

„Ей, аз дали не съм много наблизо?“ — каза си той и го обзе страх.

Отново се затича с всички сили; внезапно се препъна в някакъв камък и падна. В същия миг страхотен гръм раздра въздуха; земята се залюля, разхвърляни дървени и железни късове, камъни, отломки лед, пръст засъскаха около ушите му и тук неговите впечатления се свършиха.

После се разнесоха нови последователни взривове. Това бяха ракли с барут около оръдието, които експлодираха от първото сътресение.

Но пан Кмичиц вече не чуваше това, понеже лежеше като мъртъв в рова.

Не чуваше също така как след кратка глуха тишина се разнесоха човешки стонове, викове и молби за помощ; как на местопроизшествието се събра близо половината от шведските и съюзните войски, как после пристигна сам Мюлер с целия си щаб.

Паниката и бъркотията продължиха много, докато от хаотичните показания шведският генерал изведе истината, че оръдието е било пръснато умишлено от някого. Заповядаха незабавно търсене. На разсъмване войниците намериха Кмичиц, проснат в рова.

Оказа се, че той беше само зашеметен и от сътресението не можеше отначало да движи ръцете и краката си. Това безсилие продължи целия следващ ден. Лекуваха го най-грижливо. Вечерта почти напълно беше възстановил силите си.

Мюлер заповяда веднага да го докарат при него.

Самият той зае централното място зад масата в квартирата си, а от двете му страни седнаха хеският княз, Вжешчович, Садовски, всички по-знатни шведски офицери, а от полските Зброжек, Калински и Куклиновски.

При вида на Кмичиц последният посиня, а очите му засветиха като два въглена, мустаците му пък започнаха да треперят. И без да чака въпросите на генерала, той каза:

— Аз познавам тая птица… Той е от ченстоховската отбрана. Нарича се Бабинич!

Кмичиц мълчеше.

Бледнина и умора личаха по лицето му, но погледът му беше смел, лицето спокойно.

— Ти ли пръсна оръдието? — попита Мюлер.

— Аз! — отговори Кмичиц.

— Как направи това?

Кмичиц разказа накратко, без да скрие нищо. Офицерите го гледаха слисани.