Ангелина Терзиева - Към читателя

„Малвил“ не е роман в общоприетия смисъл на думата и ти, читателю, ще останеш разочарован, ако очакваш да намериш в него обичайната любовна интрига, психологически конфликти или умопомрачителни страсти.

„Малвил“ е своеобразен дневник на човек, преживял трагедията на термоядрен взрив и оцелял по чудо заедно с неколцина свои приятели; повествование, в което се преплитат спомени за живота преди и преживелици след събитието ; разказ на човек от двадесетия век, притежавал всичко, което една напреднала цивилизация може да даде, и озовал се след мигновеното и пълно унищожение на тази цивилизация в условия на нулев стадий на култура.

„Малвил“ съдържа същевременно дискретно предадена изповед на една чувствителна, нежна и богата душевност, надарена с тънки струни и отекваща на всяка тръпка на човешко страдание, на всяка неправда, на всякаква проява на „дивачество“ и първобитност, душевност, болезнено поразена от Нищото — дело на човешка ръка.

Тази книга се чете бавно, също така, както съкровеният задушевен разговор изисква търпеливо изслушване и мълчалива съпричастност.

Но „Малвил“ далеч не е само това. И авторът не би бил Мерл, ако се беше задържал изключително в рамките на дневника, изповедта, съкровения разговор, а и необикновеният сюжет в никакъв случай не позволява затваряне в сферата на личното. И този път писателят-комунист Робер Мерл, познат на българската културна общественост от преведените у нас други негови творби 1 1 „Смъртта е моят занаят“ НК, 1957 г., „Островът“ НСОФ, 1966 г., „Животно надарено с разум“ НМ, 1970 г. , се е спрял по обичая си на един от най-важните проблеми на нашето съвремие, всъщност на най-навременния, на въпроса, стоящ днес тревожно пред хората от цялата планета и който гласи: как да запазим човечеството от смърт?

Онова, което прави преди всичко силно впечатление и веднага насочва вниманието в посока на авторовия замисъл, е съвременността на темата. Не е нужно да се питаме защо Мерл ситуира събитието — както той го нарича, — тоест избухването на бомбата именно през пролетта на 1977 година, когато поради „неволно натискане на копчето“, техническа неизправност или политическо безумие — това никой никога няма да узнае, — човечеството загива и само тук-там остават зашеметени от безбрежността и от непоправимостта на катаклизма малки групи люде — жалки и безпомощни островчета по опожарената Земя. Годината 1977 е само пътен знак, предупредителен белег за правителствата днес — не „утре“, не „някой ден!“ — знак за опомняне, за изтрезняване, за осъзнаване на неизмеримостта на надвисналата беда.

Натам ни води цялото доста подробно описание на двата живота на Еманюел Конт: първият — детство, юношество, младост, първи стъпки в зрелостта — значително по-дълъг, но предаден сравнително накратко, ретроспективно, под формата на картини, образи, срещи, вълнения, чувства, спомени за сърдечни привързаности, за политически страсти, за партизански борби в съвременна Франция, в които героят се вкопчва като в опорни точки, за да „намери себе си“ след събитието , тъй като настоящето унищожава със страшната си и невероятна реалност действителността на миналото; вторият му живот, една година — миг от вечността, вечност по всеобхващащата обемност на преживяванията, обхваща трите четвърти на романа; крачка по крачка той ни превежда през различните кръгове на ада, но не през християнския ад „отвъд смъртта“, а през оня, който за жалост човекът подготвя тук на земята за себеподобните си.

Тази единствена година не се води по обичайното леточисление. Тя започва на Великден в прохладните избени помещения на средновековния замък Малвил някъде в Южна Франция и завършва през май 1978 година, когато получилият остра апандиситна криза Еманюел Конт умира поради несъществуването на медицинска помощ. Най-дълга в живота му тя се измерва — като изключим самия взрив — по няколко зашеметяващи съзнанието случки и явления: изненадата от откритието, че съществуват и други оцелели хора; бързото превръщане на тези до вчера цивилизовани люде в първобитни същества, ръководени изключително от пробудилите се у тях животински инстинкти; превръщането — по силата на новите обстоятелства — на homo sapiens в хладнокръвен убиец; промените в мисленето, настъпили вследствие променилото се битие, и — най-вече! — изникващите с всеки изминал ден все по-важни проблеми, свързани с бъдещето на това ново общество.