Айн Ранд - Атлас изправи рамене (Първа част - Не им противоречи)

— Кой е Джон Голт?

Светлината гаснеше и Еди Уилърс не можеше да различи лицето на скитника, който изрече думите си просто и безизразно. Но от залеза далеч в края на улицата в очите му се отразяваха жълти проблясъци, и тези очи бяха втренчени в Еди Уилърс, подигравателни и спокойни — сякаш въпросът беше отправен към безпричинното му безпокойство.

— Защо ти е да знаеш? — попита Еди Уилърс с напрежение в гласа.

Скитникът се облегна на касата на вратата, остро парче счупено стъкло зад него отразяваше жълтия метален блясък на небето.

— А теб това защо те тревожи? — попита той.

— Никак даже — тросна се Еди Уилърс.

Той бръкна бързо в джоба си. Скитникът го беше спрял и беше помолил за петаче, след това беше продължил да говори, сякаш за да убие настоящия момент и да отложи проблема за следващия. Молбите за дребни монети бяха толкова чести по улиците напоследък, че не беше необходимо да слуша обяснения, а и нямаше желание да чуе подробности за отчаянието на точно този скитник.

— Иди си купи чаша кафе — каза той, докато протягаше монетата на сянката без лице.

— Благодаря, господине — каза гласът равнодушно, а лицето се наведе напред за момент. То беше потъмняло от вятъра, прорязано от бръчки на умора и цинично примирение със съдбата, а очите му бяха интелигентни.

Еди Уилърс продължи напред, чудейки се защо винаги по това време на деня изпитва чувство на безпричинен страх. „Не, мислеше си той, не е страх, няма от какво да ме е страх: това е просто огромно, безформено предчувствие, без източник или обект“. Той беше свикнал с чувството, но не можеше да намери обяснение за него, а скитникът говореше така, сякаш знаеше какво изпитва Еди, сякаш смяташе, че това е в реда на нещата, дори нещо повече — сякаш знаеше причината.

Еди Уилърс изправи рамене, налагайки си да се вземе в ръце. „Трябва да спра с това“, мислеше си, беше започнал да си въобразява разни неща. „Винаги ли съм се чувствал така?“ Той беше на трийсет и две години. Опита се да си спомни. Не, не беше изпитвал винаги това чувство, но не можеше да си спомни кога беше започнало. Чувството го връхлиташе изведнъж, на произволни интервали, а сега идваше по-често от всякога. „От сумрака ще да е — помисли си той, — мразя сумрака.“

Облаците и извисяващите се на техния фон небостъргачи бяха добили кафяв оттенък като стара маслена картина — цветът на повяхващ шедьовър. Дълги струи мръсотия се спускаха от островърхите кулички по крехките, разядени от саждите стени. Високо горе, на стената на една кула, имаше пукнатина във формата на неподвижна мълния, дълга десет етажа. Нещо назъбено прорязваше небето над покривите — половин шпил, който още отразяваше блясъка на залеза, златният обков отдавна се беше олющил от другата половина. Блясъкът беше червен и неподвижен, като отражение на огън — но не на жив, а на гаснещ огън, за който е твърде късно да се разгори отново.

„Не — помисли си Еди Уилърс, — няма нищо притеснително във вида на града. Изглежда така, както винаги си е изглеждал.“

Той продължи напред, напомняйки си, че е закъснял с връщането в кантората. Не му харесваше задачата, която трябваше да изпълни, щом се върне, но трябваше да я свърши. Затова и не се опита да я отложи, а се насили да върви по-бързо.

Зави зад ъгъла. В тясното пространство между тъмните силуети на две сгради, като зад полуотворена врата, той видя страницата на гигантския календар, окачен в небето.

Това беше календарът, който кметът на Ню Йорк беше издигнал миналата година на върха на една сграда, за да виждат гражданите датата по същия начин, по който виждаха и часа — като погледнат кулата на обществената сграда. Един бял правоъгълник, окачен над града, който показваше датата на хората по улиците долу. На ръждивата светлина на тазвечерния залез на правоъгълника се четеше „2 септември“.

Еди Уилърс отклони поглед. Никога не беше харесвал този календар. По някакъв необясним или неопределим начин той го смущаваше. Чувството, сякаш се сливаше с неговото безпокойство, беше от същия вид.

Изведнъж си помисли, че има някаква фраза, някакъв цитат, който изразяваше онова, което календарът изглежда внушаваше. Но не можеше да си я спомни. Той вървеше, търсейки опипом изречение, което висеше в ума му като празна черупка. Не можеше нито да я запълни, нито да я пренебрегне. Погледна назад. Белият правоъгълник се извисяваше над покривите и известяваше с непоколебима решителност: „2 септември“.