Айн Ранд - Атлас изправи рамене (Първа част - Не им противоречи)

Еди Уилърс премести поглед към долния край на улицата, до една ръчна количка със зеленчуци пред покритата веранда на къща от червеникавокафяв камък. Видя купчина лъскавозлатисти моркови и свежата зеленина на млад лук. Видя чиста бяла завеса, развяваща се в отворения прозорец. Видя как един автобус завива зад ъгъла, управляван умело. С удивление забеляза, че си е възвърнал увереността — и тогава усети също толкова неочакваното, необяснимо желание всички тези неща да не остават на открито, незащитени от празното пространство над тях.

Когато стигна до Пето авеню, той задържа погледа си върху витрините на магазините, покрай които минаваше. Нямаше нищо, което да иска или да има нужда да купи, но той обичаше да гледа изложените стоки — всякакви стоки, предмети, направени от хора, за да бъдат използвани от хора. Наслаждаваше се на гледката на проспериращата улица — само около четвърт от магазините бяха затворени, с тъмни и пусти витрини.

Не знаеше защо изведнъж си спомни за дъба. Нямаше нищо, което да предизвика този спомен. Но той си мислеше за него и за летата на детството си в имението на Тагарт. Беше прекарал по-голямата част от детството си с децата на Тагарт, а сега работеше за тях, също както неговият баща и дядо бяха работили за техния баща и дядо.

Огромният дъб се издигаше на хълм над река Хъдзън, на пусто място в имението на Тагарт. Еди Уилърс, тогава на седем години, обичаше да идва до дървото и да го наблюдава. То беше стояло там стотици години и той си мислеше, че ще стои вечно.

Корените му обхващаха хълма като юмрук, с пръсти, забити в земята, и той си мислеше, че ако някой великан го хване за короната, няма да може да го изкорени, а ще повдигне хълма и цялата земя заедно с него, като топка на края на връв. Чувстваше се в безопасност в присъствието на дъба, той беше нещо, което не можеше да бъде променено или застрашено, беше най-великият символ на силата.

Една нощ гръмотевица удари дъба. Еди го видя на другата сутрин. Дървото лежеше разцепено на две и той гледаше в ствола му като в отвора на черен тунел. Стволът беше просто куха черупка: сърцевината му беше изгнила отдавна и вътре нямаше нищо — само фин сив прах, разнасян и от най-лекия повей на вятъра. Жизнената сила си беше отишла, а формата, останала след нея, не можеше да оцелее сама.

Години по-късно чу да казват, че децата трябва да бъдат предпазени от шока при първия си сблъсък със смърт, болка или страх. Но тези неща никога не бяха го плашили: неговият шок дойде, докато стоеше съвсем тихо и гледаше в черната дупка на ствола. Това беше огромно предателство — още по-ужасно, защото той не можеше да разбере какво всъщност е било предадено. Знаеше, че не е самият той, нито неговото доверие, беше нещо друго. Той постоя там малко, без да издаде звук, после се върна в къщи. Никога не промълви и дума за това — нито тогава, нито по-късно.

Еди Уилърс разтърси глава, когато скърцането на ръждясалия механизъм, който сменяше цвета на светофара, го спря на ръба на бордюра. Ядоса се на себе си. Нямаше причина да си спомня за дъба тази вечер. Той вече не означаваше нищо за него, само капчица тъга, а вътре в него — парченце болка, която се раздвижваше за момент и угасваше, като капка дъжд по стъклото на прозорец, оттичаща се надолу във формата на въпросителна.

Не искаше никаква тъга да помрачава спомените от детството му, обичаше спомените си — всеки ден от годините, за които си спомняше, сега изглеждаше облян от спокойна, ярка слънчева светлина. Струваше му се, че няколко лъча от нея достигаха до настоящето: не точно лъчи, по-скоро точици светлина, които понякога случайно осветяваха за момент неговата работа, самотния му апартамент, кроткия, педантичен ход на неговото съществуване.

Помисли си за един летен ден, когато беше на десет. В този ден, на полянка в гората, единствената скъпа приятелка в неговото детство му каза какво ще правят, като пораснат. Думите й бяха резки и ослепителни като слънчевата светлина. Той слушаше, възхитен и учуден. Когато тя го запита какво иска да прави, Еди веднага отговори:

— Онова, което е правилно.

И добави:

— Ти трябва да направиш нещо велико… Тоест, ние двамата заедно.

— Какво? — попита тя, а той каза:

— Не знам. Тъкмо това трябва да разберем. Не само това, което каза. Не просто да работим и да си изкарваме хляба. А да печелим битки, да спасяваме хора от пожари или да изкачваме върхове — нещо такова.

— Че защо? — попита тя.

— Свещеникът каза миналата неделя, че винаги трябва да се стремим да достигнем най-доброто в себе си. Какво смяташ, че е най-доброто в нас?