Айн Ранд - Атлас изправи рамене част 2

СЪДЪРЖАНИЕ

ЧОВЕКЪТ, ЧИЕТО МЯСТО БЕШЕ НА ЗЕМЯТА ................................................................... 2

АРИСТОКРАЦИЯТА НА ВРЪЗКИТЕ ................................................................................ 34

ДОБРОВОЛНО ИЗНУДВАНЕ ......................................................................................... 68

СЪГЛАСИЕТО НА ЖЕРТВАТА ....................................................................................... 99

ЛИМИТЪТ Е ИЗЧЕРПАН ............................................................................................ 127

МЕТАЛЪТ-ЧУДО ....................................................................................................... 155

МОРАТОРИУМЪТ ВЪРХУ МОЗЪЦИТЕ .......................................................................... 181

В ИМЕТО НА НАШАТА ЛЮБОВ ................................................................................... 211

ЛИЦЕТО БЕЗ БОЛКА, СТРАХ И ВИНА .......................................................................... 230

ЗНАКЪТ НА ДОЛАРА ................................................................................................. 246

АЙН РАНД

АТЛАС ИЗПРАВИ РАМЕНЕ

ВТОРА ЧАСТ

ДАЛИ-ИЛИ

Глава I

ЧОВЕКЪТ, ЧИЕТО МЯСТО БЕШЕ НА ЗЕМЯТА

Доктор Робърт Стедлър крачеше из кабинета си. Щеше му се да не усеща студа. Пролетта беше

закъсняла. Оттатък прозореца мъртвата сивота на хълмовете беше като размазано петно -

мръснобялото на небето сякаш се сливаше с оловносивото на реката. От време на време някой

далечен склон проблясваше в сребристожълто, почти в зелено, сетне изчезваше. Облаците се

разкъсваха, колкото да пропуснат някой слънчев лъч, сетне отново се сливаха. В кабинета не е

студено, мислеше си доктор Стедлър, именно гледката го кара да настръхва от студ.

Днес не беше студено, но студът беше в костите му - натрупан през зимните месеци, когато се

беше налагало да се отвлича от работата си, защото усе щаше недостатъчното отопление, докато

хората говореха за пестене на гориво. Беше нелепо, си помисли, тази разрастваща се намеса, би

могло да се каже посегателство, на природните бедствия върху човешките дела - никога преди това

не беше имало значение. Ако зимата се случеше твърде сурова или порой отнесеше част от

железопътен коловоз - не се налагаше човек да яде две седмици зеленчукови консерви; ако

гръмотевична буря поразеше някоя електроцентрала, това не значеше, че една институция като

Държавния научен институт ще бъде без ток пет дни. Пет дни застой тази зима, мислеше си той, със

спрени лабораторни двигатели и безвъзвратно изгубени часове, при условие, че персоналът му

работеше по въпроси, които засягаха най-дълбоките тайни на Вселената. Той ядосано се извърна от

прозореца - но спря и отново се обърна към него. Не искаше да вижда книгата, която лежеше на

бюрото му.

Искаше му се доктор Ферис да дойде. Погледна часовника си. Доктор Ферис закъсняваше,

нещо невиждано, при това за среща с него - доктор Флойд Ферис, слугата на науката, който винаги

се беше изправял пред него по начин, който внушаваше почти из винение, че има само една шапка,

която да свали.

Времето беше ужасно за май, мислеше си той, докато гледаше надолу към реката - със

сигурност именно времето го караше да се чувства така, не книгата. Беше сложил книгата на въз-

можно най-видимо място на бюрото си, когато беше забелязал, че неохотата, с която я поглеждаше,

беше повече от обикновена погнуса, че съдържа елемент на емоция, която никога не може да си

признае. Каза си, че е станал от бюрото не защото книгата лежеше там, а просто защото беше

поискал да се раздвижи, понеже му е студено. Крачеше из стаята, хванат в капан между бюрото и

прозореца. Щеше да изхвърли книгата в кошчето, където ѝ е мястото, мислеше си, веднага щом

говори с доктор Ферис.

Той гледаше петното от зеленина и слънчева светлина на далечния хълм - обещание за пролет

в един свят, който изглеждаше сякаш в него никога повече няма да има нито трева, нито пъпки. Той

се усмихна с нетърпение, и когато петното изчезна, го прободе унижение заради собственото му

нетърпение, заради отчаяния начин, по който искаше да го задържи. Напомни му за онова интервю с

известен романист миналата зима. Романистът беше дошъл от Европа, за да напише статия за него, а

той, който винаги беше ненавиждал интервютата, говори с желание, наши роко, твърде нашироко,

виждайки обещание за интелигентност в очите на писателя, изпитвайки безпричинна, отчаяна нужда

да бъде разбран. Статията представляваше сбор от изречения, които го обсипваха с прекомерни

похвали и изопачаваха всяка мисъл, която беше изказал. Когато затваряше списанието, чув стваше