Айн Ранд - Атлас изправи рамене част 2

да му помогне. Беше влязла в кръга на стените на долината. Летенето ставаше опасно,

пространството беше твърде тясно, но тя продължи да кръжи и да се снижава, жив отът ѝ висеше на

силата на зрението ѝ, а то прескачаше между две задачи: да претърсва дъното на долината и да

наблюдава гранитните стени, които ся каш всеки момент щяха да откъснат крилата ѝ.

Познаваше опасността само като част от работата. Тя вече нямаше лично значение. Дивата

емоция, която изпитваше сега, беше радост. Това беше последната ярост на изгубена битка. Не! -

крещеше тя на ум, крещеше на разрушителя, на света, който беше напуснала, на годините зад гърба

си, на дългата история на пораженията - Не! Не! Не!

Очите и преминаха през таблото и тя остана неподвижна, за дъхана. Последният път, за който

си спомняше, високомерът показваше 11 000 фута. Сега беше на 10 000. Но дъното на долина та не се

беше променило. Не беше се приближило. Оставаше все така далеч, като при първия ѝ поглед

надолу. Знаеше, че цифрата 8 000 обозначава нивото на терена в тази част на Колорадо. Не беше

забелязала дължината на захода си. Не беше забелязала, че земята, която изглеждаше твърде ясна и

близка от височината, сега беше замъглена и далечна. Гледаше същите скали от съща та перспектива,

не бяха станали по-големи, сенките им не бяха помръднали, а странната, неестествена светлина

продължаваше да виси над дъното на долината.

Помисли си, че високомерът е изключен, и продължи да кръ жи надолу. Видя стрелката да

слиза надолу, гранитните стени да се качват нагоре, пръстенът на планините да се извисява, а вър-

ховете им да се приближават в небето - но дъното на долината оставаше непроменено, сякаш

пропадаше в кладенец, чието дъ но не можеше да достигне. Стрелката продължаваше да се движи - 9

500, 9 300, 9 000, 8 700.

Лъчът светлина, който я удари, нямаше източник. Сякаш въздухът във и извън самолета

експлодира в ослепителен, студен огън, внезапен и беззвучен. Шокът я отхвърли назад, ръцете ѝ

пуснаха щурвала и покриха очите ѝ. Само след миг, когато от ново грабна щурвала, светлината вече я

нямаше, но самолетът ѝ се въртеше надолу, ушите ѝ бучаха от тишината, а витлото стое ше изправено

пред нея: двигателят беше угаснал. Тя се опита да дръпне щурвала назад, за да се издигне, но

самолетът продължаваше да пропада, и онова, което видя да лети към лицето ѝ, не бяха скупчени

скали, а зелената трева на поле, на място, където преди нямаше поле.

Нямаше време да види останалото. Нямаше време да търси обяснения. Нямаше време да излезе

от спиралата. Земята беше зелена стена, която пропадаше към нея, на няколкостотин бър зо

стопяващи се фута разстояние. Подмятана наляво-надясно, като счупено махало, вкопчена в

щурвала, наполовина седнала в седалката, наполовина на колене, тя се бореше да издърпа са молета в

планиран полет, опитваше се да го приземи по корем, докато зелената стена се въртеше все по-близо,

първо около нея, после отдолу, спиралите се стесняваха. Ръцете ѝ дърпаха щурвала без да знае дали

може да успее, а простра нството и времето ѝ свършваха. Тя усети, в проблясък на неговата пълна,

яростна чистота, онова специално чувство за съществуване, което вина ги ѝ беше принадлежало. В

този миг на отдаване на любовта си, на възставащо отрицание на катастрофата, на любовта ѝ към жи-

вота и към несравнимата ценност, която тя представляваше, тя почувства страстно гордата

увереност, че ще оцелее.

И в отговор на земята, която летеше срещу нея, тя чу в ума си, като подигравка над съдбата,

като вик на предизвикателство, думите на изречението, което мразеше - думи на поражение, на

отчаяние и на молба за помощ: „О, по дяволите! Кой е Джон Голт?―