Айн Ранд - Атлас изправи рамене част 2

само Бог знае какво ще стане! Ами Комисията по унификация и всичките ѝ наредби - кой съм аз, че

да ги навличам на главата си?

- А какво ще стане, ако оставите влак, спрял на линията?

- Вината не е моя. Аз нямам нищо об що. Не могат да ме обвиняват. Нищо не съм могъл да

направя.

- Сега трябва да направите.

- Никой не м и е наред ил.

- Аз ви нареждам!

- Откъде да знам, дали можете а ми нареждате? Не би трябвало да даваме екипажи на „Тагарт―.

Вие трябва да си работите с ваши екипажи. Така са ни казали.

- Но това е извънред на ситуация!

- Никой не м и е казвал нищо за извънред на ситуация.

Тя имаше нужда от няколко секунди, за да си възвърне контрола. Видя как Келог я наблюдава

с горчиво веселие.

- Слушайте - каза тя в телефона, - знаете ли, че „Комет― трябваше да прист игне в Брадшоу

преди повече от три часа?

- О, естествено. Но никой няма да прич инява неприят ност и по т ози въпрос. Няма влак, който

да се движи по разписание в наши дни.

- Значи възнамерявате да ни оставите да блокираме линия та ви завинаги?

- Не очакваме нищо преди № 4, пътнически влак от Лоръл на север, в осем и трийсет и седем

сутринта. Можете да почакате до тогава. Дневният диспечер ще е застъпил. Можете да говорите с

него.

- Идиот такъв! Това е Комет!

- Мен какво ме интересува? Тук не е „Тагарт Трансконт инентал―. Вие, хора, очаквате доста за

парите си. Причинявате ни само главоболия с цялата допълнителна работа без допълнително пла -

щане за малките хора - гласът му преминаваше в нагло скимтене.

- Не можете да ми говорите така. Мина времето, когато можехте да говорите на хората така.

Тя никога не беше вярвала, че има такива хора, с които един определен метод, който никога не

беше използвала, би проработил - такива хора не получаваха работа в „Тагарт Трансконтинентал― и

тя никога преди не беше принудена да си има работа с тях.

- Знаете ли коя съм аз? - попита тя със студен, изпълнен с превъзходство т он на лич на заплаха.

Проработи.

- Май... май да - отговори т ой.

- Тогава нека ви кажа, че ако не м и намерите екипаж вед нага, ще изхвърч ите от работа до един

час, след като стигна до Брадшоу, което ще стане рано или късно. По-добре се погрижете да стане

рано.

- Да, госпожо - каза той.

- Съберете пълен екипаж за път нически влак и им наредете да ни закарат до Лоръл, където

имаме наши хора.

- Да, госпожо - и д обави: - Ще кажете ли в централата, че вие сте ми наредили?

- Да.

- И че вие отговаряте за това?

- Да.

Последва пауза, сетне той попита безпомощно:

- Ами как ще извикам хората? Повечето от тях нямат телефони.

- Имате ли куриер?

- Да, но ще дойде чак на сутринта.

- Има ли някой в депото в момента?

- Да, ч истачът.

- Изпратете него да събере хората.

- Да, госпожо. Не затваряйте.

Тя се облегна на телефонната кутия и зачака. Келог се ус михваше.

- И предлагате да управлявате железопът на компания - трансконт инентална при това - с такива

хора? - попита той.

Тя вдигна рамене. Не можеше да отдели поглед от прожектора. Изглеждаше толкова близо,

толкова лесен за достигане, на ед на ръка разстояние. Тя усети сякаш някаква неизказана мисъл да се

бори яростно срещу самата нея, пръскайки парчета от тази битка из цялото ѝ съзнание: човек, който

е в състояние да обуздае неудържим източник на енергия, човек, който работи по двигател, който ще

направи всички други двигатели безполез ни... можеше да говори с него, с подобен ум, след няколко

часа.. само след няколко часа... Ами ако вече нямаше нужда да бърза към него? Тя искаше да го

направи. Това беше всичко, което ис каше... Работата ѝ ли? Каква е работата ѝ - да продължи напред,

към възможно най-пълноценното, най-строго използване на ума си, или да прекара остатъка от

живота си, мислейки вместо човек, който не става и за нощен диспечер? Защо беше избрала да

работи? Дали за да остане там, където беше започнала - като нощен оператор на гара Рокдейл, не, по-

ниско, защото някога беше по-добра от този диспечер, дори в Рокдейл - нима това щеше да е

крайният резултат: край, по-нисък от началото? Нямаше причина да бърза ли? Тя беше причината...

Имат нужда от влаковете, но не и от двигателя? Тя имаше нужда от двигателя... Неин дълг ли? Към

кого?

Диспечерът изчезна за дълго време, когато се върна, гласът му звучеше мрачно:

- Ами ч истачът каза, че можем да съберем хората, но няма полза, защот о... как да ви ги пратя?