Айн Ранд - Атлас изправи рамене част 2

огромен, подвижен облак от лунна светлина и кълбяща се пара, с две пламъчета жив огън в ръка и

два кръга светлина по лицата си. „Огънят, опасна сила, опитомена на върховете на пръстите...―,

спомни си тя думите на възрастния мъж, койт о беше казал, че тези цигари не се произвеждат никъде

по света. „Когато човек мисли, в ума му има живо пламъче и следва да има и пламъчето на цигарата

като негово изражение―.

- Бих искала да ми кажеш кой ги произвежда - каза тя с безнадежден и ум оляващ тон.

Той се засмя добродушно.

- Мога да ви кажа само това: прави ги мой приятел, прода ва ги, но понеже не е просто

превозвач, ги продава само на приятелите си.

- Продай м и кутията, става ли?

- Не мисля, че можете да си го позволите, госпожице Тагарт, но добре, щом искате.

- Колко струва?

- Пет цента.

- Пет цента? - уд ивено повтори тя.

- Пет цента - каза той и добави: - В злато.

Тя спря и се вторачи в него.

- В злато?

- Да, госпожице Тагарт.

- Добре де, какъв е обменният курс? Колко прави това в обикновени пари?

- Няма обменен курс, госпожице Тагарт. Никаква сума във физическа или духовна валута,

чийто единствен ценностен стандарт са решенията на господин Уесли Мауч, не може да купи тези

цигари.

- Разбирам.

Той бръкна в джоба си, извади кутията и ѝ я подаде.

- Ще ви ги дам, госпожице Тагарт , защото сте си ги заслужили м ногократно и защот о имате

нужда от тях за същата цел, за която и ние.

- Каква цел?

- Да ни напом нят , в момент и на обезкуражаване, в самотата на изгнанието, за ист инската ни

родина, която винаги е била и ваша, госпожице Тагарт.

- Благодаря - каза тя. Прибра цигарите в джоба си и забеля за, че ръката ѝ трепери.

Когато достигнаха четвъртия от петте километрични камъка, вече бяха мълчали много дълго -

не им бяха останали сили за друго, освен за да движат краката си. Далеч напред видяха една светла

точка, твърде ниско над хоризонта и твърде ясна, за да е звезда. Продължиха да я наблюдават, докато

вървяха, и не казаха нищо, докато не се увериха, че е мощен електрически прожектор, който блести

сред празната прерия.

- Какво е това? - попита тя.

- Не знам - каза той. - Изглежда като...

- Не - рязко го прекъсна тя. - Не може да е това. Не и тук.

Тя не искаше да го чува да назовава надеждата, която тя самата беше сдържала през

изминалите минути. Не можеше да си позволи да мисли или да осъзнае, че мисълта ѝ всъщност е на-

дежда.

Намериха телефонната кутия на петия километричен камък. Прожекторът висеше като

яростен, студен огън, на по-малко от половин миля на юг. Телефонът работеше. Тя чу бръмченето по

жицата, като дъх на живо същество, когато вдигна слушалката. Сетне един провлачен глас отговори:

- Джесъп, в Б радшоу — звучеше сънено.

- Аз съм Дагни Тагарт и се обаждам от...

- Кой?

- Дагни Тагарт , от „Тагарт Трансконт инентал―, обаждам се от...

- О... да. . разбирам... Да?

- Обаждам се от авариен телефон № 83. „Комет― спря на седем мили на север от т ук. Влакът е

изоставен. Екипажът дезертира.

Последва пауза.

- Добре де, аз какво да направя?

Тя млъкна на свой ред, за да осъзнае какво чува.

- Вие ли сте нощният диспечер?

- Аха.

- Тогава ни изпратете веднага друг екипаж.

- Пълен екипаж за път нически влак?

- Разбира се.

- Сега?

- Да.

Последва пауза.

- Правилата не казват нищо за това.

- Свържете ме с главния диспечер - каза тя, задушавайки се.

- Във ваканция е.

- Тогава управителят на района.

- Отиде до Лоръл за няколко д ни.

- Свържете ме с някой, който отговаря за района.

- Аз отговарям.

- Слушайте - бавно каза тя, опитвайки се да е търпелива, - разбирате ли, че има влак,

пътнически експрес, изоставен в сре дата на прерията?

- Да, ама откъде да знам какво трябва да направя по въпро са? Правилата не го предвиждат.

Ако е станала катастрофа, ще пратим аварийния влак, но ако няма катастрофа... нямате нужда от

авариен влак, нали?

- Не. Нямаме нужда от авариен влак. Трябват ни хора. Разбирате ли? Живи хора, които да

управляват локомотив.

- Правилата не казват нищо за влак без хора, или за хора без влак, нито за събиране на пълен

екипаж посред нощ и изпращането му да търси влак някъде си. Никога не съм чувал за това.

- Сега чувате. Не знаете ли какво трябва да правите?

- Кой съм аз, че да знам?

- Не знаете ли, че работата ви е да държите влаковете в движение?

- Работата ми е да се подчинявам на правилата. Ако изпратя екипаж, при условие, че не трябва,