Айн Ранд - Атлас изправи рамене част 2

Тя не отговори, вдигна рамене и продължи.

- Госпожице Тагарт - попита той, - колко време още ще ис кате да сте просто превозвач?

- Няма да предам света на онова същество, което цит ираш.

- Отговорът, койт о дадохте на нея, беше м ного по-реалист ичен.

Веригата от стъпките им продължи да се размотава в продължение на много мълчаливи

минути, преди тя да попита:

- Защо застана до мен тази вечер? Защо реши да ми помогнеш?

Той отговори с лекота, почти весело:

- Защото няма нито ед ин път ник във влака, който да се нуж дае да стигне там, закъдето е

тръгнал, по-спешно от мен. Ако влакът може да тръгне, никой няма да спечели повече от мен. Но

когато имам нужда от нещо, не седя и не чакам транспорт, като споменатото създание.

- Така ли? Ами ако всички влакове спрат?

- Тогава няма да разчитам на това да организирам важно пъ туване с влак.

- Къде отиваш?

- На запад.

- По „специална задача―?

- Не. На едномесечна поч ивка с приятели.

- На поч ивка? И това ли е важно за теб?

- По-важно от всичко друго на света.

Изминаха още две мили и стигнаха до малката сива кутия на един стълб до линията - в нея

беше спешният телефон. Кутията висеше на една страна, откъсната от бурите. Тя я отв ори със замах.

Телефонът беше там - познат, успокояващ предмет - и блещукаше на лъча на фенерчето на Келог. Но

тя разбра, в момента, в който притисна слушалката до ухото си, а той го разбра, щом видя пръста ѝ

да тропа рязко по вилката, че телефонът е мъртъв. Тя му подаде слушалката, без да продума. Хвана

фенерчето, докато той преглеждаше набързо инструмента, после го изтръгна от стената и разгледа

жиците.

- Кабелът е наред - каза той. - Има ток. Просто слушалката не работ и. Има шанс следващата да

работи - и добави: - Следващата е на пет мили оттук.

- Да вървим - каза тя.

Далеч зад тях фарът на локомотива още се виждаше, но вече не беше планета, а малка звезда,

която блещукаше през мъглата в далечината. Пред тях релсите потъваха в синкава празнина, и нищо

не отбелязваше края ѝ. Тя разбра колко често е поглеждала назад към фара - докато още го виждаше,

й се струваше, че е като обезопасително въже, което ги държи в безопасност - сега трябваше да го

пререже и да се гмурне... извън тази планета. Забеляза че и Келог стои и гледа назад към фара.

Спогледаха се, но не казаха нищо. Едно камъче под подметката ѝ изпука като фойерверк в тишината.

Със студено, преднамерено движение той ритна слушалката и я изпрати да се търкаля в канавката:

яростта на шума разтърси вакуума.

- Дяволите да го вземат - равно каза той, без да повишава глас, с отвращение отвъд всяка

емоция. - Сигурно не е чувст вал, че му се работи, и понеже е имал нужда от заплатата си, ни кой не е

имал право да иска от него да поддържа телефоните в изправност.

- Хайде - каза тя.

- Можем да си поч инем, ако се чувствате уморена, госпожице Тагарт.

- Добре съм. Нямаме време да чувстваме умора.

- Това е огромната ни грешка, госпожице Тагарт. Трябва да си починем някой ден.

Тя се изкикоти, стъпи на една траверса в отговор, и двамата продължиха напред. Беше трудно

да вървят по траверсите, но когато се опитаха да вървят до коловоза, откриха, че това е още по-

трудно. Почвата, беше песъчлива и потъваше под краката ѝ, като мек, податлив пласт, който нито е

течен, нито е твърд. Продължиха да стъпват от траверса на траверса - беше почти като да стъпват от

камък на камък насред река.

Тя си мислеше какво огромно разстояние са станали изведнъж пет мили и че една гара на

трийсет мили вече е недостижима - след ерата на железници, построени от хора, които са мислели за

хиляди трансконтинентални мили. Тази мрежа от релси и светлини, която се простираше от океан до

океан, висеше на един кабел, на прекъс натата връзка в ръждясал телефон - не, мислеше си, на нещо

много по-мощно и много по-крехко. Висеше на връзките в умовете на хората, които знаеха, че

съществуването на кабел, на влак, на работа, на самите тях и техните действия е абсолют, от който не

трябва да се бяга. Когато такива умове си тръгнеха, един двестатонен влак оставаше на милостта на

мускулите на краката ѝ.

Уморена ли? - мислеше си тя. Дори напрежението от ходенето е ценност, малко парче

действителност в неподвижността наоколо. Чувството за усилие беше специфично преживяване,

беше болка и не можеше да бъде нищо друго - сред пространст во, което не беше нито светло, нито