Айн Ранд - Атлас изправи рамене част 2

съзнателно.

Забеляза, че и Оуън Келог чака, той обаче не наблюдаваше пътниците, а нейното лице. Когато

се увери, че от тълпата няма да дойде отговор, той каза спокойно:

- Аз ще дойда с вас, разб ира се, госпожице Тагарт.

- Благодаря.

- Ами ние? - сопна се нервната жена.

Дагни се извърна към нея и отговори с официалния, монотонен тон на бизнесмен:

- Не е имало случаи на разбойнически нападения върху за мразени влакове - за съжаление.

- Къде сме по-точ но? - попита ед ин пълен ч овек с твърде скъпо палто и твърде от пуснат о лице,

гласът му беше предназначен за слуги, които не можеше да си позволи да наеме. - В коя част на кой

щат?

- Не знам - отговори тя.

- Колко време ще ни държат тук? - попита друг с тон на кре дит ор, на когото се е натрапил

неизправен длъжник.

- Не знам.

- Кога ще прист игнем в Сан Франсиско? - попита трет и като шериф, койт о раз питва

заподозрян.

- Не знам.

Възмущението и исканията започваха да се развихрят - на малки, бързи изблици - като кестени,

които се пукат в тъмната фурна на умовете, които сега бяха сигурни, че някой е поел грижата за тях

и са в безопасност.

- Това е абсолютно възмут ително! - изпищя една жена и подскоч и напред, запращайки дум ите

си в лицето на Дагни. - Нямате право да позволявате това да се случва! Нямам намерение да ме

държат да чакам в средата на нищото! Очаквам транспорт!

- Затваряй си устата - каза Дагни - или ще заключа вратите на влака и ще ви оставя, където сте.

- Не можете да го направите! Вие сте просто превозвач! Нямате право да ме дискрим инирате!

Ще се оплача на комисията по унификация!

- Ако ви дам влак, за да стигнете до тая ваша ком исия - каза Дагни, докато се обръщаше. Видя

Келог да я гледа, а погледът му сякаш поставяше точката на нейното изречение.

- Намери фенерче от някъде, докато от ида да си взема чантата, и после тръгваме.

Когато тръгнаха да търсят телефон, преминавайки покрай смълчаната редица вагони, видяха

още една фигура да слиза от влака и да тръгва бързо насреща им. Тя разпозна скитника.

- Проблеми, госпожо? - спря и попита той.

- Екипажът е дезертирал.

- Аха. Какво трябва да се направи?

- Отивам да търся телефон, за да се обадя на разпределителната гара.

- Не можете да ходите сама, госпожо. Не и в т ия времена. По-добре да дойда с вас.

Тя се усмихна.

- Благодаря, но ще се справя. Господ ин Келог ще дойде с мен. Всъщност как се казваш?

- Джеф Елиън, госпожо.

- Слушай, Елиън, работ ил ли си някога в железопът на ком пания?

- Не, госпожо.

- Е, вече работ иш. В момента си заместник-кондуктор и пълномощник на оперативния

вицепрезидент. Работата ти е да се погрижиш за този влак в мое отсъствие, да съхраниш реда и да

предпазиш добитъка да не се разбяга. Кажи им, че аз съм те назначила. Няма да ти трябва

доказателство. Ще се подчинят на всекиго, който изисква подчинение.

- Да, госпожо - твърдо и с разб иращ поглед отговори той. Тя си спом ни, че парите в джоба на

човека се превръщат в увере ност в ума му, взе банкнота от сто долара от чантата си и я плъз на в

ръката му.

- Като аванс.

- Да, госпожо.

Вече беше тръгнала, когато той извика след нея:

- Госпожице Тагарт!

- Да? - обърна се тя.

- Благодаря ви - каза той.

Тя се усмихна, вдигна леко ръка за сбогуване и продължи напред.

- Кой е това? - попита Келог.

- Един скит ник, когото хванаха да се вози грат ис.

- Мисля, че ще свърши раб ота.

- Със сигурност.

Минаха мълчаливо покрай локомотива и продължиха в посоката, показвана от фара му. В

началото, докато пристъпваха от траверса на траверса, а силната светлина ги удряше в гърбове те, те

все още се чувстваха така, сякаш са си у дома, в нормалния свят на железницата. След това откри, че

наблюдава светлината по траверсите под краката си, че я гледа как бавно намалява, че опитва да я

задържи, че иска да продължава да вижда отслабващите ѝ отблясъци, докато осъзна, че лекото

блещукане по дървото е просто лунна светлина. Не можа да предотврати тръпка та, която я накара да

се извърне и да погледне назад. Фарът още се виждаше зад тях, като сребърния глобус на планета,

измамно близо, но все пак част от друга орбита и друга система.

Оуън Келог вървеше мълчаливо до нея и тя беше сигурна, че и двамата мислеха за едно и

също.

- Нямаше да може. Боже, нямаше да може! - извед нъж каза тя, без да осъзнава, че е започ нала

да говори на глас.

- Кой?

- Натаниел Тагарт. Нямаше да може да работ и с хора като т ия път ници. Нямаше да м оже да