Айн Ранд - Атлас изправи рамене част 2

думи не значат нищо, че няма съзнателно намерение, няма отмъстител, който да стои зад края на

човешката раса. Но когато ги чувам да повтарят този въпрос, изпитвам страх. Мисля за човека, който

каза, че ще спре двигателя на света. Разбирате ли, името му беше Джон Голт.

* *

Тя се събуди, защото звукът на колелетата се беше променил. Ритъмът беше неравномерен, с

внезапни скърцания и къси, остри пропуквания, звук като от накъсан истеричен смях, при който

вагонът подскачаше на пресекулки. Тя разбра, преди още да погледне часовника си, че това е

коловозът на „Канзас Уестърн― и че влакът е започнал дългото си отклонение на юг от Кърби,

Небраска.

Влакът беше наполовина празен, малцина рискуваха да пре косят континента на първия

„Комет― след катастрофата в тунела. Тя беше уредила спално място на скитника и беше останала

сама с неговата история. Искаше да мисли за нея, за всички въпроси, които възнамеряваше да му

зададе на следващия ден, но умът | беше замръзнал и неподвижен - като зрител, който гледаше спек-

такъл и беше неспособен да действа, а само да гледа вторачено. Чувстваше се така, сякаш знаеше

какъв е смисъла на спектакъла - знаеше го без да задава допълнителни въпроси, и трябваше да избяга

от него. Да се движи - това бяха думите които пулсираха в главата | със странна неотложност, - да се

движи, сякаш движението беше станало цел само по себе си - абсолютна, съдбоносна и обречена.

През тънкия пласт на съня звукът на колелетата продължи да препуска заедно с нарастването

на напрежението в нея. Продължаваше да се буди с безпричинна паника, изправяше се в тъмни ната и

мислеше объркано: какво стана? Сетне си казваше, успокоена: движим се... все още се движим.

Коловозът на „Канзас Уестърн― беше по-лош, отколкото се беше надявала, мислеше си тя,

заслушана в колелетата. Влакът сега я отнасяше на стотици мили от Юта. Беше почувствала от чаяно

желание да слезе от влака на основната линия, да зареже всички проблеми на „Тагарт

Трансконтинентал―, да намери самолет и да отлети право при Куентин Даниълс. Трябваше да напра-

ви мрачно усилие на волята си, за да остане във вагона си.

Лежеше в тъмнината, слушайки колелетата, и си мислеше, че само Даниълс и неговият

двигател все още стоят като пламъче в далечината и я дърпат напред. От каква полза щеше да е сега

двигателят за нея? Нямаше отговор. Защо беше толкова сигурна в отчаяната нужда да се бърза?

Нямаше отговор. Да стигне до него навреме - това беше единственият ултиматум, останал в съзна-

нието |. Беше се заловила за него, без да задава въпроси. Знаеше без думи истинския отговор:

двигателят беше нужен не за да задвижва влакове, а за да държи самата нея в движение.

Вече не чуваше четвъртото почукване в разбърканото скърца не на метала, не чуваше стъпките

на врага, с който се състезаваше, само безнадеждното, паническо бягство... Ще стигна навреме, ми-

слеше си, ще стигна първа, ще спася двигателя. Има един двигател, който той няма да спре... няма да

спре... няма да спре... Няма да спре - помисли си тя, когато се събуди от рязко разтърсване и главата

й падна от възглавницата. Колелетата бяха спрели.

За миг остана неподвижна, опитвайки се да осъзнае необичайната тишина около себе си.

Почувства я като невъзможен опит да създаде сетивен образ на небитието. Наоколо нямаше никакви

свойства на реалността, които да може усети, а само тяхното отсъствие: нямаше звук, сякаш беше

сама във влака; нямаше движение, сякаш това не беше влак, а стая в сграда; нямаше светлина, сякаш

това не беше нито влак, нито стая, а просто празно пространство; нямаше и знак от насилие или

физическа катастрофа, сякаш беше в състояние, в което дори катастрофите вече не бяха възможни.

В момента, в който осъзна същността на неподвижността, тя се изправи с едно-единствено

движение, незабавно и яростно, ка то вик на протест. Силното изскърцване на завесата на прозореца

проряза като нож тишината, когато тя я вдигна. Навън нямаше нищо, освен безименни парчета от

прерията; силен вятър разгонваше облаците и лъч лунна светлина ги пронизваше, но попадаше върху

полета, които изглеждаха също толкова мъртви, колкото онези, от които идваше той.

Посегна към ключа на лампата и към звънеца, за да извика шафнера. Електрическата светлина

я върна към рационалния свят. Тя погледна часовника си: беше няколко минути след полу нощ.