Айн Ранд - Атлас изправи рамене част 2

мислещо същество.

- Ами Джон Голт? - попита тя.

- О... - каза той, припом няйки си. - О, да...

- Щеше да ми кажеш защо хората са започ нали да задават този въпрос.

- Да... - той гледаше встрани, сякаш към нещо, което беше изучавал с години, но което

оставаше непроменено и неразрешимо, лицето му имаше странен, въпросителен израз на ужас.

- Щеше да ми кажеш кой е този Джон Голт , ако изоб що ня кога е имало такъв човек.

- Надявам се да не е имало, госпожо. Тоест надявам се да е просто съвпадение, изречение,

което няма значение.

- Имаш нещо на ум. Какво е?

- Беше... беше нещо, което стана на първот о събрание във фабриката „Двайсет и век―. Може би

това беше началото, а може би не. Не знам... Събранието се проведе една пролетна вечер пре ди

дванайсет години. Шестте хиляди работници бяхме събрани на открити скамейки до най-големия

хангар в завода. Тъкмо бяхме гласували за новия план и бяхме доста изнервени, вдигахме твърде

много шум, радвахме се на победата на народа, заплашвахме някакви непознати врагове и се

надъхвахме за бой, като побойници с нечиста съвест. Към нас светеха бели прожектори, ние се

чувствахме някак раздразнителни и груби, и в този момент бяхме грозна, опасна тълпа. Джералд

Старнс, който беше председател, продължаваше да тропа с чукчето за ред и успя да успокои

неколцина, но не много, и цялата зала се движеше неспокойно на- сам-натам, като вода в тенджера.

„Това е изключителен момент в историята на човечеството― - викаше Джералд Старнс. „Помнете, че

сега никой не може повече да напуска това място, защото всеки от нас принадлежи на всички

останали според морален закон, който всички приемаме―. „Аз не го приемем― - каза един човек и

стана. Той беше един от младите инженери. Никой не знаеше почти нищо за него. Винаги е бил

доста саможив. Когато се изправи, ние изведнъж застинахме. Беше заради начина, по който държеше

главата си. Беше висок и слаб, и си спомням, че всеки от нас можеше да му счупи врата без усилие,

но онова, което всички чувствахме, беше страх. Той стоеше като човек, който знае, че е прав. „Ще

сложа край на това, веднъж завинаги― - каза той. Гласът му беше ясен и без никакво чувство. Само

това каза и тръгна да излиза. Мина през целия хангар, под бялата светлина, без да бърза и без да

забелязва когото и да е от нас. Никой не мръдна, за да го спре. Джералд Старнс извика изведнъж

след него: „Как?― Онзи се извърна и отговори: „Ще спра двигателя на света―. После излезе. Никога

не го видяхме отново. Не чухме какво е станало с него. Но години след това, когато видяхме

светлините да угасват една след друга в големите фабрики, които бяха устояли поколе ния наред,

солидни като планини, когато видяхме порталите да се затварят, конвейерите да спират, когато

видяхме пътищата да се изпразват и потокът коли да пресъхва, когато започна да из глежда така,

сякаш някаква мълчалива сила спира генераторите на света, а светът се срутва тихо, като тяло, чиито

дух си е отишъл, тогава започнахме да се чудим и да задаваме въпроси за него. Започнахме да си ги

задаваме помежду си - тези от нас, които го бяха чули да казва това. Започнахме да мислим, че е

удържал на думата си, че той, който беше видял и опознал истината, която ние отказвахме да

разберем, беше отмъщението, което бяхме повикали, отмъстителят, човекът на онази справедливост,

която бяхме предизвикали. Започнахме да мислим, че ни е осъдил и че няма измъкване от присъдата

му, че никога няма да можем да се измъкнем от него, и това беше още по-ужасно, защото той не ни

преследваше, а ние бяхме тези, които изведнъж започнахме да го търсим, а пък той просто беше

изчезнал безследно. Не намерихме никъде отговор за него. Чудехме се с каква невъзможна сила

може да е сторил онова, което беше обещал. Нямаше отговор. Започнахме да мислим за него всеки

път, когато виждахме още нещо в света да рухва, нещо, което никой не можеше да обясни, всеки път,

когато понасяхме нов удар, когато губехме още една надежда, когато се чувствахме приклещени в

тази мъртва, сива мъгла, която слиза навсякъде по земята. Може би хората са ни чували да крещим

този въпрос и не са знаели какво искаме да ка жем, но са познавали твърде добре чувството, което ни

е карало да го крещим. И те са чувствали, че нещо си е отишло от света. Може би заради това и са

започнали да го казват всеки път, кога то не е имало надежда. Ще ми се да мисля, че греша, че тези