Айн Ранд - Атлас изправи рамене част 2

че марката „Двайсети век― е добра като белега за каратите на златото. Не знам какво са си мислили

наследниците на Старнс, ако изобщо са мислили, но предполагам, че като всички социални

плановици, а и като диваците, са си мислели, че марката е някакъв вълшебен знак, който върши

работа с някаква вуду сила и който ще продължи да им носи богатство, както го е правил за баща им.

Е, нашите клиенти започнаха да забелязват, че никога не доставяме поръчка навреме, никога не

произвеждаме двигател, в който да няма нещо нередно, и вълшебният знак започна да работи

обратно: хората не иска ха двигатели от „Двайсети век―, дори да им ги подаряваха. Сигна се до там

единствените ни клиенти да са хора, които никога не плащаха и никога не са и възнамерявали да

плащат сметките си. Но Джералд Старнс, замаян от собствената си реклама, стана раздраз нителен,

обикаляше наоколо с вид на морално превъзходство и изискваше биз несмените да дават поръчки на

нас, не защото двигателите ни са добри, а защото отчаяно се нуждаем от поръчки.

- По това време и селски ид иот можеше да вид и онова, което поколения пр офесори бяха се

престрували, че не забелязват. Каква полза от нашата нужда от електроцентрала, чиито генератори

спират заради дефектните ни мотори? Каква полза за човек, лег нал на операционната маса, когато

електричеството спре? Каква е ползата за пътниците в самолет, чийто двигател се повреди във

въздуха? И ако купуваха продукта ни не заради стойността му, а заради нашата нужда, какво е

доброто, правилното, моралното нещо, което трябва да направи собственикът на електроцентра лата,

хирургът в болницата, производителят на самолета?

- И все пак това беше моралният закон, койт о професорите, водачите и мислителите искаха да

утвърдят по целия свят. Ако такъв беше резултатът за един-единствен малък град, където всички се

познавахме, можете ли да си помислите какво би се случило в световен мащаб? Можете ли да си

представите какво е да трябва да живееш и да работиш, свързан с всички нещастия и всички

симуланти по земята? Да работиш - и всеки път, когато някой се провали някъде, да трябва да

плащаш за това. Да работиш - без шанс да се издигнеш, а храната, дрехите, домът и удоволствието ти

да зависят от всяка измама, глад и епидемия по земята. Да работиш - без шанс за допълнителна

дажба, докато не нахраниш камбоджанците и не пратиш патагонците в колеж. Да работиш за празен

чек, оставен във властта на всяко новородено, на хора, които никога няма да видиш, чиито нужди

никога няма да опознаеш, чиито способности, мързел, безхаберие или измама няма как да научиш и

нямаш право да поставяш под въпрос, просто да работиш, да работиш, да работиш, и да оставиш на

Айвитата и Джералдовците в света да решават чий стомах ще консумира усилията, мечтите и дните

от живота ти. И това ли е моралният закон, който трябва да приемем? Това ли е морал ният идеал?

- Е, опитахме го - и се науч ихме. Агонията ни от не четири години, от първото до последното

събрание, и свърши по единствения възможен начин: с банкрут. На последното ни събрание Айви

Старнс беше единствената, която се опита безсрамно да за маже нещата. Произнесе кратка, гадна,

хаплива реч, в която ка за, че планът се е провалил, защото останалата част от страната не го е

приела, че един-единствен град не може да успее сред себичен, алчен свят, а планът бил благороден

идеал, ама човешката природа не била достатъчно добра за него. Едно младо момче - същото, което

беше наказано за това, че ни беше дало полезна идея през първата година - стана, докато всички

седяхме и мълчахме, и отиде право при Айви Старнс на подиума. Не каза нищо. Заплю я в лицето.

Това беше краят на благородния план и на „Двайсети век―.

Мъжът беше говорил така, сякаш товарът от годините мълчание изведнъж се беше смъкнал от

гърба му. Тя знаеше, че това е неговият знак на почит към нея: не беше реагирал на любезност та й,

изглеждаше невъзприемчив за човешката це нност или надежда, но нещо в него беше докоснато и

отговорът му беше тази изповед, този дълъг, отчаян вик на бунт срещу несправедливост та, сдържан с

години, но избликнал в знак на признателност пред първия човек, пред когото призивът за

справедливост нямаше да е безнадежден. Сякаш животът, от който всеки момент щеше да се откаже,

му се връщаше чрез двете основни неща, от които има ше нужда: чрез храната и присъствието на