Айн Ранд - Атлас изправи рамене (Трета част - А е А)

Когато отвори очи, тя видя слънчева светлина, зелени листа и лицето на един мъж. Помисли си: знам го това. А то беше светът такъв, който бе очаквала да види на шестнадесет — и ето че сега се бе озовала в него, — а той бе толкова обикновен, толкова неизумителен, че онова, което почувства, бе като благослов, изречен над Всемира, ала съдържащ само три слова: ама разбира се.

Погледна нагоре към лицето на мъжа, коленичил до нея, и разбра, че именно за това бе копняла през всичките тези години. И би дала живота си за него: едно лице, върху което болката, страхът и вината не бяха оставили никакви следи. Формата на устата му издаваше гордост, но и нещо друго: този мъж сякаш се гордееше с това, че е горд. Ъгловатите, изсечени скули й навяваха усещането за надменност и жлъч, и макар нито едно от тези качества да не бе изписано по него, лицето сякаш изразяваше техния краен сбор: спокойна увереност и решимост, както и безпощадна невинност, която не диреше прошка, но и никога не би я дала. Това бе лице, което нямаше какво да крие, но и от какво да бяга, лице, което не се страхуваше да бъде видяно, но и да вижда, затова и първото, което видя, бе напрегнатият, пронизващ поглед; този мъж гледаше така, сякаш зрението бе неговото любимо сечиво, а боравенето с него — едно безкрайно вълнуващо приключение, сякаш очите му придаваха най-висша стойност на самия него — заради способността му да вижда, но и на света, защото е място, което тъй страстно жадува да бъде видяно. За миг й се стори, че е в присъствието на същество, което представлява самата чиста съвест — и все пак никога преди не беше усещала така друго мъжко тяло. Леката тъкан на ризата му по-скоро подчертаваше, отколкото прикриваше структурата на фигурата му, кожата му беше загоряла от слънцето, а тялото му беше здраво, слабо, издръжливо и силно — прецизно оформено, като излято от метал, но от някакъв матов метал с меки отблясъци, като сплав от алуминий и мед. Цветът на кожата му се преливаше с кестенявото на косата му, а небрежните кичури имаха кафяво-златист оттенък на светлината на слънцето, докато очите му допълваха гамата, сякаш част от отливката беше останала чиста и сияеше остро: очите му бяха дълбоки, тъмнозелени — като светлина, отразена от метал.

Той гледаше надолу към нея с едва забележима следа от усмивка — не я откриваше с поглед, а я съзерцаваше като нещо познато, — сякаш и той виждаше отдавна очакваното и неподлежащото на съмнение. Това е моят свят, мислеше си тя, такива трябва да бъдат хората и така трябва да се отнасят към съществуването си, и всичко останало, всички години на грозни битки, са просто нечия безсмислена шега. Тя му се усмихна съучастнически, с облекчение, със свободна, лъчиста насмешка към всички онези неща, които никога повече нямаше да се налага да счита за важни. Той се усмихна в отговор, усмивката му беше като нейната, сякаш усещаше същото, което изпитваше и тя, и разбираше какво има предвид.

— Никога не е трябвало да приемаме нищо на сериозно, нали? — прошепна тя.

— Не.

И тогава, когато съзнанието й се възвърна напълно, тя осъзна, че този мъж е абсолютно непознат. Опита се да се отдръпне от него, но успя само леко да помръдне глава на тревата, която усещаше под косата си. Опита се да се изправи. Взрив от болка по гърба й я прикова отново на земята.

— Не мърдайте, госпожице Тагарт. Ранена сте.

— Познавате ли ме? — гласът й беше хладен и твърд.

— Познавам ви от много години.

— А аз познавам ли ви?

— Да, така мисля.

— Как се казвате?

— Джон Голт.

Тя го погледна, без да мърда.

— Защо се боите? — попита той.

— Защото го вярвам.

Той се усмихна, сякаш долови пълното признание за значението, което тя придаваше на името му — усмивката беше на противник, приемащ предизвикателството — и на възрастен, който се развеселява от самозаблудата на дете.

Тя се чувстваше така, сякаш се връща в съзнание след катастрофа, разбила много повече от един самолет. Сега не можеше да събере парчетата, не можеше да си спомни нещата, които знаеше за това име, знаеше само, че зад него стои тъмен вакуум, който бавно трябваше да запълни. Не можеше да го направи сега, присъствието на този човек беше твърде ослепително, като прожектор, който не й позволяваше да различи формите, разпръснати в мрака наоколо.

— Вас ли преследвах? — попита тя.

— Да.

Тя се огледа бавно наоколо. Лежеше на тревата на една поляна в подножието на гранитен хълм, който се издигаше на стотици футове височина в синьото небе. На другия край на полето няколко канари, борове и блестящите листа на брезите криеха пространството, което се простираше до далечната стена на околните планини. Самолетът й не беше разбит — беше там, на няколко фута, кацнал по корем в тревата. Не се виждаше друг самолет, нито сгради, никакъв знак за човешко присъствие.