Листата пропускаха слънчевите лъчи през косата му, по лицата и на двамата. Тя не можеше да види какво има долу, отвъд завоите на пътеката. Очите й се връщаха на лицето му. Той поглеждаше надолу към нея. В началото тя отклоняваше поглед; после, сякаш научила го от него, и тя започна да удържа на погледа му. Всеки път, когато той погледнеше надолу, тя знаеше, че той знае какво чувства и че не иска да скрие от нея значението на погледа си. Знаеше и че мълчанието му е същата изповед като нейната. Той не я държеше по безучастния начин, по който един мъж носи ранена жена. Това беше прегръдка, макар че тя не усещаше и намек за това в поведението му — чувстваше го заради увереността си, че с цялото си тяло усеща нейното.
Чу звука на водопад преди още да види крехката нишка, която падаше като начупена, искряща лента по камъните. Звукът идваше сред някакво неясно пулсиране в ума й, сред някакъв недоловим ритъм, който изглеждаше не по-силен от спомен, който се бореше да излезе наяве. Но когато отминаха водопада, пулсирането продължи — тя чуваше звука на водата, но другият звук като че ли ставаше все по-ясен, нарастваше, но не в ума й, а някъде между листата. Пътеката направи завой и във внезапно открилото се пространство тя видя малка къща на една издатина, и един слънчев лъч, който проблясваше по стъклото на отворения прозорец. В момента, в който разбра какво преживяване я беше накарало да иска да се отдаде на непосредственото настояще — през една нощ, в един прашен вагон на „Комет“, когато беше чула темата на Петия концерт на Хали — тя разбра, че го чува и сега, чува го да се издига изпод клавишите на пиано, с ясните, остри акорди на нечие могъщо, уверено докосване.
Тя изстреля въпроса в лицето му, сякаш с надежда да го хване неподготвен:
— Това е петият концерт на Ричард Хали, нали?
— Да.
— Кога Ричард Хали е написал това?
— Защо не го попитате лично?
— Той тук ли е?
— Той го свири. Това е неговата къща.
— О…!
— Ще се срещнете с него по-късно. Ще се радва да говори с вас. Знае, че неговите творби са единствените записи, които обичате да слушате вечер, когато сте сама.
— Откъде знае?
— Аз му казах.
Изразът на лицето й беше като въпрос, който би започнал с „Как, по дяволите…?“, но видя изражението в очите му и се разсмя, отразявайки така неговия поглед. Не можеше да подлага под въпрос нищо, мислеше си, не можеше да се съмнява, не и сега, не и при звуците на тази музика, които се издигаха триумфално през плуващите в слънце листа. Това беше музиката на освобождението, на облекчението, изпълнявана така, както трябваше да бъде изпълнявана; умът й се беше борил да я чуе такава в разклатения вагон през ритъма на ранените колелета — тъкмо това беше видял умът й сред звуците през онази нощ — тази долина, утринното слънце и…
И тогава тя ахна, защото пътеката беше направила завой и от височината на едно открито възвишение видя градчето на дъното на долината. Не беше точно град, а само група къщи, пръснати по полите на извисяващите се тераси на планините, които се издигаха нагоре, над покривите им, и ги обграждаха с отвесен, непроходим пръстен. Това бяха домове — малки и нови, с голи, правоъгълни силуети, които блещукаха с големите си прозорци. Някъде в далечината имаше и по-високи постройки и тънките спирали дим над тях предполагаха индустриален район. Но близо пред нея, издигнат на тънка гранитна колона до нивото на очите й, с ослепителен блясък, който караше всичко останало да избледнее, стоеше доларов знак — три фута висок, направен от чисто злато. Той висеше над града като негов герб, негова запазена марка, негов прожектор, и улавяше слънчевите лъчи като някакъв предавател на енергия, който ги отпращаше като блестяща благословия през въздуха, над покривите.
— Какво е това? — едва успя да каже тя, сочейки знака.
— А, това е шега на Франсиско.
— Франсиско кой? — прошепна тя, макар да знаеше отговора.
— Франсиско д’Анкония.
— И той ли е тук?
— Всеки момент трябва да пристигне.
— Как така е негова шега?
— Той даде този знак като подарък за рождения ден на собственика на това място. И след това всички го приехме като наша лична емблема. Идеята ни хареса.
— Не сте ли вие собственикът на това място?
— Аз ли? Не — той погледна надолу към подножието на скалите, посочи натам и добави: — Ето го собственикът, идва.
Една кола беше спряла в края на черния път под тях и двама мъже се качваха бързо по пътеката. Тя не можеше да различи лицата им — единият беше слаб и висок, а другият — по-нисък и мускулест. Изгуби ги от поглед на завоите, докато той продължаваше да я носи надолу, за да ги пресрещне. Срещнаха се, когато те се появиха изведнъж иззад една скала, на няколко фута разстояние. Лицата им я поразиха рязко, като челен сблъсък.
Читать дальше