Айн Ранд - Атлас изправи рамене (Трета част - А е А)

— Онази, която е конкретно истинска — да.

Тя не можеше да го каже безразлично; все още беше задъхана и гласът й пропадна в шепот, когато попита:

— Двигателят… двигателят, който намерих… вие ли го направихте?

— Да.

Тя не можа да удържи пламенността, с която изправи глава.

— Тайната на трансформацията на енергията… — започна тя и спря.

— Мога да ви я разкажа за петнадесет минути — каза той в отговор на отчаяната молба, която тя не беше произнесла. — Но няма сила на земята, която да може да ме насили да го направя. Ако разбирате това, ще разберете всичко, което ви озадачава.

— Онази нощ… преди дванадесет години… една пролетна нощ, когато сте излезли от една среща с шест хиляди убийци — и тази история е истинска, нали?

— Да.

— Казали сте им, че ще спрете двигателя на света.

— Така и стана.

— Какво сте направили?

— Нищо не съм правил, госпожице Тагарт. И в това е цялата ми тайна.

Тя го погледна мълчаливо. Той стоеше и чакаше, сякаш можеше да чете мислите й.

— Разрушителят… — каза тя с удивен и безпомощен тон.

— … най-злото същество, което някога е съществувало — каза той с тон, сякаш я цитираше, и тя разпозна собствените си думи, — човекът, който източва мозъците на света.

— Колко внимателно сте ме наблюдавали — попита тя, — и колко време?

Беше само мигновена пауза, очите му бяха неподвижни, но й се стори, че погледът му е напрегнат, сякаш я наблюдаваше със специално внимание, и тя улови особен, напрегнат тон в гласа му, когато той отговори тихо:

— Години наред.

Тя затвори очи, отпусна се и се предаде. Почувства странно, ведро безразличие, сякаш изведнъж искаше само комфорта да се предаде на безпомощността. Докторът, който пристигна, беше сивокос мъж с меко, замислено лице и категорични, дискретно уверени маниери.

— Госпожице Тагарт, мога ли да ви представя доктор Хендрикс? — попита Голт.

— Нима това е доктор Томас Хендрикс? — ахна тя с неволната грубост на дете; името беше на велик хирург, който се беше оттеглил и изчезнал преди шест години.

— Да, разбира се — каза Голт.

Доктор Хендрикс й се усмихна в отговор.

— Мидас ми каза, че госпожица Тагарт трябва да бъде лекувана от шока — не този, който е преживяла, а от тези, които я очакват.

— Ще ви оставя да го направите — каза Голт, — докато отида до пазара да купя храна за закуска.

Тя наблюдаваше бързата ефикасност на работата на доктор Хендрикс, докато преглеждаше раните й. Беше донесъл предмет, какъвто тя никога не беше виждала преди: преносим рентген. Научи, че е разкъсала хрущяла на две ребра, че си е навехнала глезена, ожулила е дълбоко едно коляно и един лакът и е получила няколко лилави охлузвания по тялото си. Докато ловките, компетентни ръце на доктор Хендрикс я превързаха с бинтове и стегнат лейкопласт, тя почувства, че ако тялото й беше двигател, и той сега се проверяваше от експерт-механик, нямаше да има нужда от повече грижи.

— Бих ви посъветвал да останете в леглото, госпожице Тагарт.

— О, не! Ако внимавам и се движа бавно, всичко ще бъде наред.

— Трябва да си почивате.

— Мислите ли, че мога?

Той се усмихна.

— Май не.

Когато Голт се върна, тя вече беше облечена. Доктор Хендрикс му разказа за състоянието й и добави:

— Ще се върна утре за контролен преглед.

— Благодаря — каза Голт. — Изпратете сметката на мен.

— В никакъв случай! — възмутено каза тя. — Ще я платя сама.

Двамата мъже се погледнаха насмешливо като пред самохвалство на просяк.

— Ще обсъдим това по-късно — каза Голт.

Доктор Хендрикс си тръгна и тя се опита да стане, като куцаше и хващаше мебелите за опора. Голт я вдигна на ръце, занесе я в кухненския бокс и я положи на един стол пред маса, сервирана за двама. Тя осъзна, че е гладна, веднага щом видя кафеварката да ври на печката, двете чаши портокалов сок, тежките, бели порцеланови съдове, които блестяха на слънцето върху полираната повърхност на масата.

— Кога сте спала или яла за последно? — попита той.

— Не знам… Вечерях във влака, със… — тя поклати глава с безпомощна, горчива усмивка: със скитника, помисли си, с отчаян глас, молещ за избавление от отмъстител, когото не можеше да открие, отмъстител, който седеше срещу нея на масата и пиеше чаша портокалов сок. — Не знам… Сякаш е станало преди векове на друг континент.

— Как стана така, че тръгнахте след мен?

— Кацнах на летището в Алтън точно когато излитахте. Човекът там ми каза, че Куентин Даниълс е тръгнал с вас.