Айн Ранд: Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)

— Проклет да съм! — каза мускулестият мъж, когото тя не познаваше, вторачен в нея. Тя обаче гледаше високата, елегантна фигура на спътника му: беше Хю Акстън. Тъкмо Акстън заговори пръв, след като й се поклони с вежлива усмивка за поздрав.

— Госпожице, за пръв път някой доказва, че греша. Не знаех — когато ви казах, че никога няма да го откриете, — че следващия път, когато ви видя, ще бъдете в ръцете му.

— В чии ръце?

— Ами на изобретателя на двигателя.

Тя въздъхна и затвори очи — това беше онази връзка, която знаеше, че е трябвало да направи. Когато ги отвори отново, гледаше в Голт. Той се усмихваше с насмешка, сякаш знаеше изцяло какво означава това за нея.

— Добре щяхте да се наредите, ако си бяхте счупили врата! — сопна й се мускулестият мъж, с яда на загриженост, почти на привързаност. — Толкова неприятности, и то за човек, когото щяхме да приемем с такава готовност, ако беше решил да дойде през предната врата!

— Госпожице Тагарт, може ли да ви представя Мидас Мълиган? — каза Голт.

— О — безсилно каза тя и се засмя; вече нищо не можеше да я учуди. — Мислите ли, че съм умряла в катастрофата и това е някакъв друг вид съществуване?

— Това наистина е друг вид съществуване — каза Голт. — Но като говорим за умиране, не ви ли се струва, че е по-скоро обратното?

— О, да — прошепна тя. — Да… — усмихна се на Мълиган. — Къде е предната врата?

— Тук — каза той и посочи челото си.

— Изгубих ключа — просто и смирено каза тя. — Точно сега май съм изгубила всички ключове.

— Ще ги намерите. Но какво, за Бога, правехте в този самолет?

— Преследвах го.

— Него? — той посочи Голт.

— Да.

— Имате късмет, че сте жива! Сериозно ли сте ранена?

— Не мисля.

— Ще трябва да отговорите на няколко въпроса, след като ви закърпят.

Той се извърна рязко и тръгна пръв към колата, после погледна Голт.

— И какво ще правим сега? Ето едно нещо, за което не бяхме подготвени: за първия стачкоизменник.

— Първия… какво? — попита тя.

— Зарежи — каза Мълиган и погледна Голт. — Какво ще правим?

— Ще бъде моя грижа — каза Голт. — Аз ще отговарям. Ти поеми Куентин Даниълс.

— Ама той не е никакъв проблем. Има нужда само да се запознае с мястото. Май знае останалото.

— Да, практически е изминал целия път сам — той я видя да го гледа сащисано и каза: — Има едно нещо, за което трябва да ви благодаря, госпожице Тагарт: направихте ми комплимент, когато избрахте Куентин Даниълс да продължи работата ми. Можеше да го направи.

— Къде е той? — попита тя. — Ще ми кажете ли какво стана?

— Ами Мидас ни посрещна на летището, закара ме до дома ми и взе Даниълс със себе си. Щях да се присъединя към тях за закуска, но видях самолета ви да пада и да се забива в тази поляна. Аз бях най-близо до катастрофата.

— Дойдохме възможно най-бързо — каза Мълиган. — Мислех си, че който и да е в този самолет, заслужава да се пребие. Никога не съм мислел, че може да е един от двамата души в целия свят, за които бих направил изключение.

— Кой е другият? — попита тя.

— Ханк Риърдън.

Тя трепна — беше като внезапен удар, дошъл отдалеч. Запита се защо й се струва, че Голт напрегнато гледа лицето й и че вижда за миг промяна в неговото, твърде кратка, за да бъде определена. Бяха стигнали до колата. Беше кабриолет „Хамънд“, със свален гюрук, един от най-скъпите модели, на няколко години, но поддържан в блестящо състояние. Голт я настани внимателно на задната седалка и я обгърна с ръка. Тя чувстваше от време на време пробождаща болка, но не можеше да й обръща внимание. Гледаше далечните къщи на града, когато Мълиган натисна стартера и колата тръгна напред и премина покрай знака на долара, а един златен лъч я заслепи и се плъзна по челото й.

— Кой е собственикът на това място? — попита тя.

— Аз — каза Мълиган.

— Ами той какъв е? — тя посочи Голт.

Мълиган се разсмя.

— Той просто работи тук.

— А вие, доктор Акстън? — попита тя.

Той погледна Голт.

— Аз съм един от двамата му бащи, госпожице Тагарт. Онзи, който не го предаде.

— О! — каза тя, когато още една връзка си дойде на мястото.

— Третият ви ученик?

— Точно така.

— Вторият помощник-деловодител! — изведнъж простена тя, спомняйки си нещо.

— Това пък какво е?

— Така го нарече доктор Стедлър. Това, каза доктор Стедлър, е станал третият му ученик.

— Надценил ме е — каза Голт. — По скалата на неговите стандарти и неговия свят аз стоя много по-ниско.

Колата беше навлязла в морава, която се простираше пред самотна къща, на един хребет над долината. Видя мъж да слиза по пътеката пред тях и да бърза към града. Носеше сини работни дрехи и кутия за храна. Имаше нещо познато в резките му, ловки движения. Когато колата мина покрай него, тя зърна лицето му, подскочи напред, а гласът й се извиси до вик — от болката от движението и шока от видяното: