Айн Ранд - Атлас изправи рамене (Трета част - А е А)

— Спомням си, че самолетът ви захождаше за кацане. Но точно този единствен път не си помислих за вас. Мислех, че идвате с влак.

Тя попита, гледайки го право в лицето:

— Как искате да разбирам това?

— Кое?

— Единственият път, когато не сте мислили за мен.

Той издържа погледа й — тя видя лекото движение, което тя беше забелязала, че е типично за него: движението на гордите му, непреклонни устни, които се извиват в намек за усмивка.

— Както искате — отговори той.

Тя изчака миг, за да подчертае как точно иска да го разбира със строгостта на лицето си, сетне попита студено като враг, който го обвинява:

— Значи знаехте, че идвам за Куентин Даниълс?

— Да.

— Стигнахте до него пръв бързо, за да не ми позволите аз да го направя ли? За да ме победите, с ясното съзнание какво би означавала за мен подобна победа?

— Разбира се.

Тя замълча и погледна встрани. Той се надигна, за да приготви останалата част от закуската им. Тя го гледаше, докато стоеше до печката, препичаше хляб и пържеше яйца с бекон. В движенията му личеше спокойно умение, без усилие, но това беше умение от друга професия — ръцете му се движеха с бързата прецизност на инженер, който дърпа лостовете на контролно табло. Тя си спомни къде беше виждала такова изпълнение — също толкова експертно и точно толкова не на място.

— Това ли научихте от доктор Акстън? — попита тя и посочи печката.

— И това.

— Нима ви е учил да пилеете времето си — вашето време! — тя не успя да сдържи тръпката на възмущение в гласа си — с такава работа?

— Пилял съм време и с много по-маловажни неща.

Когато сложи чинията пред нея, тя попита:

— Откъде взехте тази храна? Има ли бакалия тук?

— Най-добрата в света. Държи я Лорънс Хамънд.

— Какво?

— Лорънс Хамънд, от „Автомобили Хамънд“ Беконът е от фермата на Дуайт Сандърс, от „Самолети Сандърс“. Яйцата и млякото са от съдията Нарангансет от Върховния съд на щата Илинойс.

Тя гледаше чинията си с горчивина, едва ли не със страх, боейки се да я докосне.

— Това е най-скъпата закуска в живота ми, ако взема предвид стойността на времето на готвача и всички останали.

— Да — от една страна. Но от друга, това е най-евтината закуска в живота ви, защото никаква част от нея не е отишла за храна на мародерите, които ще ви карат да плащате за нея година след година и накрая ще ви оставят да умрете от глад.

След дълго мълчание тя запита простичко, почти тъжно:

— Какво правите всички тук?

— Живеем.

Тя никога не беше чувала тази дума да звучи толкова истински.

— Какво работите? — попита тя. — Мидас Мълиган каза, че работите тук.

— Май съм нещо като момче за всичко.

— Какво сте?

— Викат ме всеки път, когато нещо не е наред с някоя инсталация — с електроснабдяването например.

Тя го погледна и внезапно подскочи напред, вторачена в електрическата печка, но рухна обратно на стола, пронизана от болката. Той се разсмя.

— Да, вярно е, но се успокойте, иначе доктор Хендрикс ще нареди да ви върна в леглото.

— Електроснабдяването… — задавено каза тя — … електроснабдяването тук… работи с вашия двигател?

— Да.

— Значи е построен? И работи?

— Сготви ви закуска.

— Искам да го видя!

— Не се мъчете да куцате до печката. Това си е обикновена електрическа печка като всички други, само е стотина пъти по-евтина за употреба. И само това ще можете да видите, госпожице Тагарт.

— Обещахте ми да ми покажете долината.

— Ще ви я покажа. Но не и електрическия генератор.

— Ще ме разведете ли сега, щом свършим?

— Стига да искате — и стига да можете да се движите.

— Мога.

Той стана, отиде до телефона и набра един номер.

— Ало, Мидас? Да… Така ли? Да, тя е добре… Ще ми дадеш ли под наем колата си за деня? Благодаря. Обичайната тарифа — двадесет и пет цента на час… Можеш ли да я изпратиш? Случайно да имаш някакъв бастун? Ще й трябва… Тази вечер ли? Да, така мисля. Ще го направим. Благодаря.

Той затвори. Тя го гледаше невярващо.

— Правилно ли разбрах, че господин Мълиган, който струва около двеста милиона долара, ще ви иска само двайсет и пет цента, за да използвате колата му?

— Точно така.

— За Бога, не можеше ли да ви я даде просто от вежливост?

Той седеше и я гледаше, изучаваше лицето й, сякаш нарочно я оставяше да види веселието в неговото.

— Госпожице Тагарт — каза той, — в тази долина нямаме закони, нямаме никакви правила, никаква официална организация. Идваме тук, защото искаме да си починем. Но имаме определени обичаи, които всички спазваме, защото са свързани с нещата, от които искаме да си починем. Така че ще ви предупредя, че има една дума, която е забранена в долината: думата „давам“.