Айн Ранд - Атлас изправи рамене (Трета част - А е А)

— Съжалявам — каза тя. — Прав сте.

Той напълни отново чашата й с кафе и й подаде пакет цигари. Тя се усмихна, когато си взе една: тя носеше знака на долара.

— Ако не сте твърде изморена до довечера — каза той, — Мълиган ни покани на вечеря. Там ще има няколко гости, които, мисля, ще искате да видите.

— Ама разбира се! Няма да съм твърде уморена. Май никога повече няма да чувствам умора.

Тъкмо свършваха закуската, когато видяха колата на Мълиган да спира пред къщата. Шофьорът изскочи, хукна нагоре по пътеката и се втурна в стаята, без да спре, за да позвъни или да почука. Отне й миг да осъзнае, че нетърпеливият, задъхан, разрошен млад човек е Куентин Даниълс.

— Госпожице Тагарт — без дъх каза той, — съжалявам! — отчаяната вина в гласа му контрастираше с веселата възбуда по лицето му. — Никога не съм престъпвал думата си преди! Няма извинение за това, но мога да ви помоля за прошка, и знам, че няма да ми повярвате, но истината е, че аз… аз забравих!

Тя погледна Голт.

— Вярвам ти.

— Забравих, че ви обещах да чакам, забравих за всичко, допреди няколко минути, когато господин Мълиган ми каза, че сте се разбили тук със самолет. И тогава разбрах, че аз съм виновен, и ако нещо ви се беше случило — Боже, добре ли сте?

— Да. Не се притеснявайте. Седнете!

— Не знам как някой може да забрави честната си дума. Не знам какво ми стана.

— Аз знам.

— Госпожице Тагарт, работех по това месеци наред, по една определена хипотеза, и колкото повече работех, толкова по-безнадеждно изглеждаше. Не бях мръднал от лабораторията през последните два дни, опитвах се да реша уравнение, което изглеждаше невъзможно. Чувствах, че ще умра на черната дъска, но няма да се откажа. Беше късно през нощта, когато той влезе. Май дори не го забелязах. Каза, че иска да говори с мен, аз го помолих да изчака и веднага продължих. Мисля, че бях забравил за присъствието му. Не знам колко дълго е стоял там и ме е наблюдавал, но си спомням, че изведнъж ръката му се протегна, изтри всичките ми цифри от дъската и написа едно кратко уравнение. И тогава го забелязах — и изкрещях, защото това не беше пълният отговор за двигателя. Но беше пътят към него, път, който не бях видял, за чието съществуване не подозирах, но знаех къде води! Помня, че викнах: „Откъде знаете?“ — а той отговори, като посочи една снимка на двигателя: „Аз съм човекът, който пръв го направи“. И това е последното, което си спомням, госпожице Тагарт, тоест последното, което си спомням от собственото си съществуване, защото след това говорехме за статично електричество и за преобразуването на енергията и за двигателя.

— Говорехме за физика през целия път дотук — каза Голт.

— О, спомням си, когато ме попитахте дали ще дойда с вас — каза Даниълс, — дали съм готов да тръгна, никога да не се върна и да се откажа от всичко… Всичко ли? Да се откажа от мъртъв институт, който се руши в джунглата, да се откажа от бъдещето си на пазач, роб по закон, да се откажа от Уесли Мауч и Директива 10–289 и долните създания, които пълзят по корем и грухтят, че няма разум! Госпожице Тагарт — той се смееше ликуващо — той ме питаше дали ще се откажа от това и ще тръгна с него! Трябваше да ме попита два пъти, не можах да повярвам първия път, не можах да повярвам, че на човешко същество трябва да се задава такъв въпрос, че може изобщо това да е предмет на избор. Да тръгна ли? Бих скочил от небостъргач, само за да го последвам и да чуя формулата му, преди да се разбия в паважа!

— Не те обвинявам — каза тя. Гледаше го с нюанс на копнеж, почти със завист. — Освен това изпълни договора си. Заведе ме до тайната на двигателя.

— И тук ще бъда пазач — каза Даниълс, щастливо ухилен. — Господин Мълиган каза, че ще ми даде работа на пазач в електроцентралата. И когато се изуча, ще се издигна до електротехник. Не е ли невероятен този Мидас Мълиган? Такъв искам да съм на неговите години. Искам да правя пари. Искам да правя милиони. Искам да направя толкова, колкото е направил той!

— Даниълс! — тя се разсмя, спомняйки си спокойния самоконтрол, стриктната прецизност, непоколебимата логика на младия учен, с който се беше запознала. — Какво ти става? Къде си? Знаеш ли какво говориш?

— Аз съм тук, госпожице Тагарт. — И тук няма граница за възможностите! Ще бъда най-великият електротехник в света, и най-богатият! Аз ще…

— Ти ще се върнеш обратно в къщата на Мълиган — каза Голт — и ще спиш двайсет и четири часа, иначе няма да те пусна в електроцентралата.