Айн Ранд - Атлас изправи рамене (Трета част - А е А)

— Показвам ви всички хора, които ви отнех — твърдо отговори той.

Това беше коренът на онази липса на вина в лицето му, помисли си тя: той беше отгатнал и назовал думите, които тя искаше да му спести, беше отхвърлил постъпката на добра воля, която не се базираше на неговите ценности. Беше горд и сигурен, че е прав и се беше похвалил с това, което тя искаше да прозвучи като обвинение.

Пред тях, във водата на езерото, имаше дървен кей. Млада жена лежеше, изтегната на окъпаните в слънце дъски, и наблюдаваше няколко въдици. Тя погледна нагоре, като чу колата, сетне скочи на крака с едно-единствено ловко движение, дори твърде ловко, и изтича към пътя. Носеше панталони, навити до коленете на голите й крака; косата й беше тъмна и разрошена, очите й бяха големи. Голт й махна.

— Здравей, Джон! Кога пристигна?

— Тази сутрин — отговори той с усмивка и продължи. Дагни се обърна назад и видя с какъв поглед младата жена гледаше след Голт. И въпреки че безнадеждността, приета спокойно, беше част от обожанието в този поглед, тя изпита чувство, което й беше непознато досега — пробождане на ревност.

— Коя е тя? — попита тя.

— Най-добрият ни рибар. Доставя рибата за бакалията на Хамънд.

— С какво друго се занимава?

— Вече сте забелязала, че всеки от нас тук се занимава и с нещо друго. Писателка е. Такава, че няма да я публикуват навън. Вярва, че когато човек работи с думи, работи с ума си.

Колата зави по тясна пътека, изкачваща се по стръмния пущинак от храсти и борови дървета. Вече знаеше какво да очаква, когато видя закованата на дърво направена на ръка табела със стрелка, сочеща пътя: Проход Буена Есперанса. Не беше проход, а скала, покрита с метал — със сложна мрежа от тръби, помпи и клапи, накатерили се като лоза по тесните тераси. На хребета имаше друга дървена табела — и гордите, силни букви, които предаваха съобщението си на непроходимата плетеница папрати и борови клони, бяха по-характерни и по-познати от самите думи: „Уайът ойл“.

Именно петрол течеше на бляскава струя от една тръба в резервоар в подножието на стената, като единствено признание за невероятната тайна битка вътре в камъка, за ненатрапчивата цел на всички тези сложни машини. Но машините не приличаха на инсталациите на петролна сондажна кула, и тя знаеше, че вижда осъществената за пръв път тайна на прохода Буена Есперанса, знаеше, че петролът се извлича от шистите по начин, който хората смятаха за невъзможен.

Елис Уайът стоеше на един хребет и гледаше стъкления циферблат, забит в скалата. Той видя колата да спира долу и викна:

— Здрасти, Дагни! Идвам след минутка!

С него работеха още двама души: едър, мускулест работник, който се трудеше на една помпа, на половината път по стената, и младо момче на резервоара долу. Момчето беше русо с необичайно чисти форми на лицето. Тя беше сигурна, че го познава, но не можеше да си спомни къде го е виждала. То улови озадачения й поглед, усмихна се, и, сякаш за да й помогне, засвири леко, почти недоловимо, първите ноти от Петия концерт на Ричард Хали. Това беше младият спирач на „Комет“. Тя се засмя.

— Беше петият концерт на Ричард Хали, нали?

— Разбира се — отговори той. — Но мислите ли, че бих го казал на стачкоизменник?

— На кого?

— За какво ти плащам? — попита Елис Уайът, приближавайки; момчето се разсмя и се втурна обратно, за да грабне лоста, който беше пуснало за миг. — Госпожица Тагарт не можеше да те уволни, ако се шляеш без работа. Но аз мога.

— Това беше една от причините да напусна железницата, госпожице Тагарт — каза момчето.

— Знаеше ли, че съм го откраднал от теб? — каза Уайът. — Той беше най-добрият ти спирач, е сега е моят най-добър механик, но нито един от двама ни няма да го задържи завинаги.

— А кой тогава?

— Ричард Хали. Музиката. Той е най-добрият ученик на Хали.

Тя се усмихна.

— Разбрах, това е място, където се наемат само аристократи за най-противната работа.

— Вярно, всички са аристократи — каза Уайът, — защото знаят, че няма такова нещо като противна работа — има само противни хора, които не искат да я вършат.

Работникът ги гледаше и слушаше с любопитство. Тя погледна нагоре към него — изглеждаше като шофьор на камион — и затова го попита:

— А вие какъв бяхте навън? Професор по сравнително езикознание, предполагам?

— Не, госпожо — отговори той. — Шофьор на камион — и добави: — Но не исках да остана такъв завинаги.

Елис Уайът се любуваше на мястото около тях с някаква младежка гордост, жадна за признание: това беше гордостта на домакин на официален прием в салон, а жаждата — на художник при откриването на изложбата му в галерия. Тя се усмихна и попита, сочейки машините: